Отворено

Преместих се

2011-02-27T12:48:00.000+02:00

Емоционално и секретно- Отворено приключи.

Търсете ме тук : http://escargotmerveilleux.wordpress.com/

2011-01-19T00:13:00.002+02:00

Една пружина се навива, навива... в момента, когато не може повече, се освобождава и излита. Няма посока или цел, кратък и неуспешен опит за летене и пак е на земята.

След жалка парабола, отново тук. Разстроена пружина.

Reflex

2011-01-08T19:21:00.002+02:00

Когато определен човек вече не може да те изненада с нищо от своето поведение, мисли или реакции, има две възможности. Или го обичаш, или ти е омръзнал. Въпросът е как да различиш двете.

С автограф

2010-12-26T19:16:00.002+02:00

Кое е по-старшно: да напишеш автобиография, в която да разкажеш за всичко, което си се опитвал да забравиш и от което си искал да избягаш, или никой да не я прочете?

В отговора на този въпрос се крие отговорът на това защо не искам да разкажа своята.

В Un roman français Фредерик Бегбеде не е на себе си. Няма го хедоноистът-егоист, коийто живее само и единственo за и със себе си, усещането з безсмъртие, дадено от поредната тънка бяла линия, наглостта и арогантността към самия себе си. Бегбеде се преоткрива и това не ми харесва. Мисли за детството, за детето си и провалените бракове, за напразния пуберски бунт, който води обратно към самия него. Изобщо мислите в подземията на парижките затвори, търсенето на причина за реалността, разголването и обяснението на показността и зашеметяващата наглост на Бегбеде... изгуби ме.

Оголена и изложена неприкрито, играта на Бегбеде с читателя вече не може да бъде същата. Сега пропорциите реалност-фикция-кокаин както и унаследеност-индивидуалност, са ясни. Бегбеде, със структурираното си френско писане на добре образован млад аристократ, с искреността и изчерпателността си, натъжава.

Цялата ретроспекция, към детството, което се опитваме да изличим, за да остане само онова с игрите, пакостите и игрите на топка и сапунени балони, е повече от болезнена. И не защото не сме успели да забравим, а защото не сме успели да избягаме. Всеки един е беглец на миналото си, отрича, забравя, украсява или се срамува. Една лъжа, повторена 1000 пъти, става истина, а една истина, премълчана поне толкова?

Обичам истински човек, за чието детство знам толкова много, че ако беше моето, едва ли бих го понесла. Но той е силен, толкова силен, че няма нужда от никого в живота си. Обичам и приятел, който замени липсата в живота си с прекрасен човек, с когото са си напълно самодостатъчни. Познавам и себе си, която може да говори за много по много, а я е страх да помисли за своята история.

Да бъде продължено в бъдеще.

Art(ificiel)

2010-11-28T02:10:00.003+02:00

Обичам френския език, защото обогатява. Ето например колко е тънка разликата между изкуство и изкуствен.

Надсмивам се над тези, които си мислят, че са велики в изкуството си и забравят, че то е предназначено за хората, а не за егото им. Надсмивам се над модерното изкуство, тип точка на бял фон. Както и над ефектното изкуство, с 3Д ефекти и цветове, които маскиратм идеята. Или по-скоро я заместват.

Обичам младите хора, които правят нещо ново, които откриват и показват. И съм щастлива, когато имат този шанс. Само че ми се иска младите хора да са нови, да експериментират, да продължават напред. Да са индивидуалисти.

Всеки от нас има познат поет, фотограф, рок звезда. Те имат кратка слава, но вместо да останат на сцената за своите 20 минути, натрапчиво продължават да се самоизтъкват като артисти. Затова и може би вече не вярвам в млади бългаски писатели, в Поетики и Форуми за фотография, в новият обещаваш бестселър. Понякога греша, но рядко.

Имам късмета да познавам стойностни млади хора. И се надявам и вие да ги опознаете.

Тихите революции

2010-10-30T23:11:00.000+03:00

Обличаш си къса червена рокля, ниски обувки, без грим. Пиеш вино, червено. Прибираш се в 4 сутринта и на никого не трябва да обясняваш защо, как, кого. Пушиш много, от събуждането и знаеш, че всъщност най-много мразиш пушачи, че никога преди не си опитвала да пушиш, а сега изсмукваш до последно угарката и се наслаждаваш. Ходиш бавно по улицата и се усмихваш, нахално гледаш хората. Не мислиш за преди, за вкъщи, за спомени. Всичко е тук и сега, а ти се наслаждаваш бавно и дъбоко, потапяш се, отпускаш се, изтръпваш. Правиш своята малка революция всеки ден.

Консумираш хора. Третираш, като храна. Поглъщаш ги с опаковката, без да имаш време да ги вкусиш. Минават през теб, минаваш през тях, за не-опрделено, не-дълго, не-важно. Насищаш се и заспиваш. Не виждаш причина да спираш. Тук и сега, бързо и осъзнато, без емоция, която да опетни усещането. Консумираш революцията си.

Заспиваш и се събуждап с главоболие. Пиеш хапчета и ти става зле. Дрогираш се осъзнато и неограничено. Прекарваш цял ден в една точка, фукусираш. Самодостатъчност е новото ти хоби и си най-добрата в него. Подминаваш познати, илзлизаш сама, не вдигаш телефона, не ходиш на срещи, не говориш. На следващия ден си... като след революция.

2010-10-07T01:35:00.002+03:00

Вървях и срещах различни. Руснаците ми дадоха усмивка и ред, чувство за гордост и сила. Французите ме подценяваха, с право и без, целуваха ме, докато гледаха встрани, а после ме забравяха. Някои от словаците ми станаха приятели. Други спечелих много късно. Северните народи ми донесоха хладни усмивки, чакащи топли дни. Тези, които не знаеха какви са, бяха твърде заети със себе си. Балканците ми дадоха шум и много емоции, сърдечни и близки. Унагрците сгряваха с поглед.

Но никой не ми даде посока.

Trip in

2010-08-02T21:55:00.002+03:00

Има два начина, по които едно пътуване може да те промени. Единият е свързан с произшествие, другият – със събитие, коетo променя. И то не из основи, а леко, почти козметично, промянa траекторията ти.
„Единственото, което ти трябва за стоп е хавлиена кърпа, както се казваше в „Пътеводител на галактическия стопаджия” и аз точно това нямам”. И въпреки това на 3 стопа, Thievery Corporation, 20 минути с лифт си там. После ловиш жаби, пиеш езерна вода, храниш полудиви коне и облаците минават през теб... Чаени поля и сънища под боровинки и тропот на река, мурсалски чай с усмивка за закуска и нов път, по който напред върви момичето с Усмивката, което прави всичко, което пожелае това лято, а и след това. Разкази за жива вода и еднорози, надбягване из мъглите и смазваща умора на следващия ден, толкова смазваща, че дори нямаш сили да напишеш съобщение „Добре съм, прибрах се, благодаря за пътешествието”, обаче се чувстваш изпълнен. И искаш да изпълваш така всеки следващ ден. Пожелавам на всеки.

Guess now you know I love you so

2010-07-30T23:16:00.002+03:00

В началото на най-чаканото лято, когато мечтите и пожеланията дебнат зад ъгъла, когато нищо не се планира, а просто се случва, тогава лятото се случва.

Едно пътуване за пет спирки в софийското метро, като по филмов сценарий само че без престрелките, става вълнуващо.

А именно млад мъж, навярно рок фен, оставя бележка на гърба на билета си за младо момиче, чието лято започва по стремглав начин и което едва ли ще види повече. Бележката ще бъде отворена по-късно същата вечер, надписът Guess now you know I love you so ше бъде прочетен доста пъти и ще стан основа за доста разговори и истории, къде измислени, къде реални, а лятото... Както винаги ще бъде по-добро от очакваното.

Дъх на сол и диви плодове, пътища и магистрали, замаяни вечери и хубавто е, че все още продължава.

Брой до 10

2010-06-25T14:04:00.001+03:00

1. Винаги, когато пиша, си цапам пръстите. Често и на двете ръце, при това без да съм написала повече от две изречения.
2. Много се изнервям, когато някой закъснява за срещи. Особено, ако това съм аз.
3. Напоследък все повече се привързвам към телефна, skype или facebook, защото голяма част от приятелите ми живеят там.
4. Не обичам да говоря за себе си и за това, което правя и чувствам. Затова имам таен блог, за който доста голяма част от приятелите ми не знаят - тук си пиша каквото ми дойде на душата.
5. Спя завита през глава и го правя неумишлено. Когато бях малка, майка ми непрекъснато ме отвиваше и си мислеше, че ще се задуша.
6. Страх ме е от непознати хора, приятели на приятели, майки и баби на приятели и от някои домашни любимци – просто не се сработваме добре.
7. Никога не правех пакости и глупости като малка. Сега нещата са по-различни и с напредване на годините мисля, че си наваксвам за спокойното детство.
8. Имам тефтерче, което сменям всяка година, от пети клас. В него си записвам всичко, което тряба да направя, правя графици и повечето пъти не правя и половината от набелязаните неща.
9. Не ям месо от 5 години, но ям риба. И до сега не знам какво да отговоря на въпроса „Вегетарианка ли си?” и „Защо?”.
10. Когато се запозная с някого, винаги си представям какво ще се случи между нас след седмици, години. Много рядко съм познавала, но ми е като рефлекс.

Защо Франция

2010-06-19T15:21:00.003+03:00

Когато пишеш имейл на небезизвестна онлайн медийна група и получваш отговор не от главния редактор, а от спортен журналист, при това с множество правописни и пунктуационни грешки, непременно си задваш някои въпроси. Когато това ми се случи във Франция поне не се усещам за грешките...

Моята улица, моята история.

2010-06-17T12:51:00.002+03:00

Едно от малкото неща, които харесвам в града ми е моята улица. Тя е малка и спокойна, защото няма изход. Живея накрая, на един малък площад, или както му казвахме, когато малки- Кръга. Детството ми премина без автомобили и преминаващи непознати, без шум, с игри до полунощ и блажено спокойствие. Познавам всичките си съседи, знам скривалищата и тайните пътечки, още седят следите от жълта боя, с която си чертаехе игрища. Пожелавам на всеки подобно детство.

Преди време сещнах позната, която ме видя и се усмихна: "На гости ли си дошла?". А аз не мога да кажа, че съм намерила новата си улица, макар че по доста улици крачих през последната година. Защото улицата ми там, далече, няма дворове, а само високи стени и хора, които не познават и не искат да познават. Защото може да си в красив град и никога да н го забележиш, ако стъпките ти по улицата винаги остават чужди.

Благодарности на Диана Иванова и Бабак Салари за проекта и работата им, ефектът е затрогващ и събужда лични спомени.

Блогвам

2010-06-16T22:34:00.002+03:00

Напоследък се замислям как блоговете все по-често са източник на информация и на новини. Мисля, че са по-четени дори от пресата, понякога и по-достоверни изтоници. Плюс това по-голяма част от журналисти, анализатори, писатели имат свои собствени блогове. Както и политиците, сектите, всеки, който се регистрира на практика.

Пристрастена съм към блогове. В началото към моя собствен, после открих други. Имам блог-приятели, блог-влюбвания, блог-депресии. Имам и блог-прикитие, в което ми е лесно да пиша за много неща, защото малко близки го четат.

Накратко, харесва ми да пиша тук. Лошото е, че все по-рядо намирам за какво, защото все по-трудно намирам с кого да говоря и за какво да говоря. И дотук плановете за синьо лято и безкрайни вечери, морета, приятели, които винаги са свободни.

9 месеца са много отвсякъде и май съм изгубила някои релфекси. Но блогвам.

Благодаря, момичета!

2010-06-13T23:32:00.004+03:00

Понякога докато пътувам се чудя кое обичам повече - рано сутрин, когато вече е светло и приятно хладно и знам, че денят тепърва предстои, или когато вечер се прибирам и всичко е някак златисто, а аз си мисля само за отминалия прекасен ден.

The new one

2010-06-04T23:49:00.003+03:00

Понякога новият живот започва когато най-малко очакваш. Когато би трябвало да се завърнеш към старото, а там- промяна.

За пореден път се налага да свикна със ситуацията, в която отново нямам място. И няма да е за последно. Май ще се налага при всяко следващо събиране на куфарите.

Обичам, въпреки това.

2010-05-26T23:44:00.002+03:00

Понякога има песни, които зазвучават в главата ми, вместо гласове.

2010-05-26T19:09:00.002+03:00

Често ми се иска да кажа на познати и не чак толкова добре познати хора обичам те само за да видя как ще реагират... Защото съм сигурна, че който си пази подобни откровения или се страхува, или не е сигурен в себе си, или не е свикнал да ги чува често.

Жалко е. Да си обичал, а после да си съжалявал. Или да не си обичал никога. И да не можеш да кажеш обичам те, когато е истина. Да се смущаваш, когато го чуеш.

Да си броиш думите, да си ги пестиш, да мълчиш, да си анонимен, да не си чувствал от онези пеперуди, някъде в стомаха, които не можеш да сбъркаш. Да се си изтръпвал, почервенявал или да не си бил смутен от нечие присъствие. Или просто да си забравил всичко това.

Ето в такива моменти ми се иска да изпратя поне 20 съобщения с обичам те, за няколко усмивки в замяна.

За днешния ден

2010-05-24T21:54:00.002+03:00

Имам нова приятелка. Елена е от Македония и е горда с това. Казва, че българите са поробители, че цар Самуил е македонец и че българската пропаганда е навсякъде. Освен това, Кирил и Методий са македонци, а Елена пише с латинска азбука, изпозва ja вместо я и азбуката й завъшва с Ш.

Имах и още една приятелка, с която отдавна не се чувам поради разлини причини. Последното, което чух за нея, беше, че след година в Италия вече забравяла доста думи на български.

С риска да прозвуча като всеки втори трагично изживяващ се имигрант, на моменти се чувствам осакатена. Проверявам всичко написано на български по някоко пъти за грешки и се плаша, че понякога знам как да обясня нещо само на френски. В същото време осъзнавам, че когато говоя на френски не мога да се изразя както на български, не съм себе си. Дори вече почти свикнах с мисълта, че името ми започва с Ts...

Мисля си, как днес никой не ми честити празника, който толкова обичам. Мисля си откога някой не ми е писал съобщение на кирилица. Писма, от онзи на хартия и с криви букви, получвам само от сестра си. И с всички тези мисли още една... че е малко вероятно на някого да му липсва всичко това.

Revision

2010-05-22T22:36:00.003+03:00

Седя си в стаята и нищо не мога да намеря, защото е хаос. Ям супа от пакетче, на земята има един портокал,току-що се сетих, че прането ми е в общата пералня от поне 3 часа, днес основното ми хранене беше сладолед и сладки и знам, че ако майка ми види това, ще полудее. Знам, че и аз бих се почувствала зле от това в нормална ситуация...

Винаги съм си мислела, че моето вкъщи ще е с тъмнозелен дъсчен под, ниски мебели и огромни снимки по стените. Че ще има музика и приятели, че ще е светло. Днес се сетих - ще се местя и за пръв път имам желанието да направя нещо хубаво и свое тук.

9 дни до вкъщи.

І.І

2010-05-20T00:50:00.004+03:00

Крещях на баскетболен мач толкова, че после с дни не можех да говоря. И усещането си заслужаваше.

После танцувах до сутринта, макар че не мога да танцувам. И не забелязвах хората около себе си, както и те мен.

Сега се опитвам да чета, да подреждам, да се организирам, а виждам само един плаж и усмивки на хора, които не съм виждала от 5 месеца. Дано не са се изгубили.

101101

2010-05-18T22:37:00.002+03:00

или нещо подобно, така и не разбрах двоичната система, нито математиката.

Проста аритметика... Ако паднеж веднъж, но с голямо ускорние и тежки последствия, колко време ти трябва, за да се изправиш? (задачите за движение най-малко ги разбирах)

А ако паднеш веднъж, колко опита да се изправиш ти се полагат?

И кога спираш да се опитваш, кога усещаш, че няма смисъл да се изправиш отново, че си паднал дълбоко в себе си?

12:35

2010-05-12T01:36:00.002+03:00

На когото му се е искало да напише нещо, което звучи добре, забавно и на място и толкова дълго го е мислил, че е загубило смисъл...

На когото великите планове поне веднъж са се проваляли...

На когото желанията му се изчерпват и сънува само лято...

На когото му се иска да види, усети и почувства...

На когото все оше му се случва да обича, макар и по малко...

На когото му се живее така, както никога преди, точно това лято...

Моля, нека сподели как се справя с всичко това в главата си, защото аз не мога!

Как да се влюбиш в рисуван герой

2010-04-30T01:00:00.002+03:00

Първо, естествено, трябва да си го измислиш и да започнеш да рисуваш упорито. По-лесния и реалистичен вариат е да го откриеш случайно и да го наблюдаваш как сам се обрисува и завършва.

Най-хубаво е, когато се рисува с думи. Заради чувството да се влюбиш в някого, когото не си виждал, но си предстваяш по поведението му. Заради жестовете му, които гадаеш. Да гледаш завъртулки и да търсиш определени думички, да подчертаваш цветно. Но да не отговаряш на написаното.

Още повече, ако ви делят девет гори, зла мащеха или съвсем географско-времеви обстоятлства... Е, тогава е още по-вълнуващо.

Естествено, за да се срещнат рисувач и нарисуван... случва се само в приказките. А как разбираш, че и се влюбил в своят герой? Простичко: всички знаят, с изключение на него.

За теб

2010-04-25T18:43:00.002+03:00

Научи ме как се прави калейдоскоп.
Подари ми слънчогледи, по-топли от тези на Ван Гог.
Снимай ме отблизо.
Лежи до мен и помъчи, без да се отегчиш. Полсе ще поиграем на истини.
Обади ми се в полунощ и ме изведи на разходка.

Направи това и ще те харесам.
Направи всичко и си мой.

Как да загубиш седмица

2010-04-15T23:50:00.004+03:00

или как когато трябва да пиша по икономика си купувам листове и молив.

f/64

2010-04-15T02:03:00.003+03:00

f/64
18% сиво
Robert Doisneau,Edward Weston и Babak Salari
проявител на 18 градуса, бленда, скорост на затвора
правило на третините, перспектива
пленер, Pentax k100DA
тъмната стаичка и корексдозата, с ножица в ръка
книги за фотография с прах на рафта.

липсва ми повече от движението, от морето, от българския въздух. Търси се муза.

Window seat

2010-04-01T19:51:00.004+03:00

Когато българските певици се снимат голи в джакузи или техни порноклипове са достъпни в интернет, никой не се пита защо.

Когато Ерика Баду се съблича гола на мястото, където е убит Кенеди и казва, че различните не са толерирани, клипът не е достъпен в youtube и dalymotion.

Erykah Badu ‘Window Seat’
- Watch more Videos at Vodpod.

Клипът е цензуриран, музиката е хубава, Ерика Баду- също.

Приятно гледане.

Казано с чужди думи

2010-03-30T00:38:00.006+03:00

Не спирам да опитвам...

... и все още усещам само провал

J.K. Rowling Speaks at Harvard Commencement from Harvard Magazine on Vimeo.

You make my day

2010-03-28T02:47:00.006+02:00

Един ден с нея си мислехме как имаме много повече бългаски изрази за "провалям деня" на някого, отколкото за "направи ми деня".

На следващия ден направихме нашия следобед.

Защото е цвете по фамилия, защото знае как да говори два часа и да е интересна, защото може да слуша два часа, без да се отегчи. Защото има необходимост от ежедневна красота и често "прави деня ми" тук.

Откраднато между другото

2010-03-16T00:49:00.003+02:00

Това си го видях в книжка и си го харесах. Едно от малкото неща, които й харесах. Напоследък все повече се разочаровам от българска литература, но под тази част се подписвам с две ръце. Приликата с други дефиниции е съвсем случайна.

Ананказъм

състояние, при което засегнатият не може да се освободи от определени преживявания, въпреки че съзнава тяхната абнормност и безсмисленост. Това могат да бъдат представи, желания, опасения или импулси за действие. Те се натрапват постоянно, най-често по един и същи начин. Не се разглеждат като натрапливости някои принудителни повторения, които са следствие от възбуда или напрежение и се проявават като странично действие или в моменти на бездействие, напр. повтарянето на една мелодия. За а. говорим, когато натрапливостта действително пречи и измъчва (в крайни случаи това може да доведе до загуба на работоспособността) и когато потискането й води до поява на страх. Най-често а. служи за удовлетворяване на един болестно завишен стремеж към сигурност.

А след това ми се чете Сафо.

Любовта не трае

2010-03-03T16:01:00.001+02:00

Животът ми е свързан с любовта. Винаги съм се чувствала по-добре с някой до себе си, дори понякога без зачение с кого. Напоследък и повече говоря за любов и за връзки, което е странно за мен.

Чета за любов, защото не съм влюбена. И се отвратих, откровено. Отврящение към чуждата любов. По принцип съм добре насторена към новата (българска) литратура. „Секс OFF” беше ужасен, блудкав сборник. Много е трудно да пишеш за секс, без да зучиш полшо и евтино, но това зависи изцяло от практиката на авторите, според мен, и от това, което стои зад известните им имена. Хубавото е, че поне бяха свързали секса с любовта, та не беше съвсем порнографско.

Втора изненада, изскочила от писмо за рождения ден – Бегбеде. „Любовта тра три години”, отдавна исках да я прочета, макар и впечаленията ми от него и „9.99” и „Новели под екстази” да са по-скоро кричични към циничния му откровен вулгаризъм. Но все пак ми е интересен. А сега ме изненада с този роман. Може би трябваше да го намеря към година по-рано, но и сега беше добре дощъл. Без бруталност и прикритост, една любов (или повече), три години, лична корепонденция, секс и много откровения. Не знам колко смелост се иска да публикуваш жиотът си, макар и доста хора да го правят в блогове като този, но едва ли го осъзнават, а едва ли е значимо. Не знам и колко усилия се изискават, за да пишеш красиво и докосващо за себе си, с истинксите имена, диалози и чувства, като изложба, като дисекция. Не знам и защо моят университет не слага в лъскавата си презентация до снимките на Ширак, Пруст и Диор и неговата... Явно не се гордеят с подобни ученици.

Някъде бях прочела, че човек обича веднъж, но различни. Други пък казват, че няма любов, че има вечна любов, че са се влюбвали истински. И обичат да говорят за любов в клишета, за стандарти и норми. Колко време е необходимо, за да се влюбиш, колко таре една връзка, колко време продължаваш да обичаш след това. Колко си целувал, колко си обичал, с колко си спал и колко помниш, а колко си струва да помниш. Колко пъти си казвал обичам, колко път си го мислил, колко си съжалявал по-късно, колко си го чакал да го чуеш и дали е било достатъчно. С колко си споделил за чувствата си, колко са те разбрали, колко ти е било необходимо и колко си запазил за себе си, за да е съкровено и истинско. Колко пъти си обсъждал връзки, хора, чувства и колко си научил за тях. До колко си способен да говориш за себе си, без да се почувстваш разголен и уязвим. И колко можеш да кажеш за любовта или секса, за да не звучиш познто, а истински.

Любвта, като повечето нематериални богатства, няма срок на годност, нито образцова опаковка. Най-важното е, че има достатъчно за всички, повече или по-малко.

Good morning, Dijon

2010-02-25T10:10:00.001+02:00

Нов ден

2010-02-25T01:10:00.001+02:00

Пътешествията са за новите номади. Ще ги познаете – те са млади, целеустремени, не можете да ги причислите към която и да е група, често са сами, винаги далече. Пътуват към дадена цел, често към себе си. погледът им е неясен, а ако не сте ги забелязали, навярно са преминали твърде бързо. Ва тях времто е относително, днес живеят бързо, после се наслаждават бавно. Но са винаги в движение.

Номадите не са бездомници. Те са в търсене. Приспособяват се бързо, а когато са опитали от всичко, отново тръгват. Обичат пролетта. Те са герои от „Шоколад”, като моряци, като прелетни птици – чакат вятъра.

Номадите са романтици, защото вярват. А не е прагматично да мечтаеш днес. Живеят с химери, хранят се от спомени. Обичат веднъж, но много хора, с които често се напускат. Обичат животът си и го правят различен всеки ден.

Pay it forward

2010-02-18T01:10:00.004+02:00

Постъпвали ли сте поне веднъж по даден начи, само защото и другите го правят? Ако отговорът е да, то най-вероятно сте зависими от социалните норми и поне малко от мнението на околните. Ако е не, тогава лъжете.

А имате ли facebook профил? Колко често влизате там? Колко "приятели" имате? Рано или късно, всеки създава своят профил някъде, става част от виртуалното общуване. Когато пристигнах тук, преди повече от 5 месеца, вече познавах бъдещите си колеги от facebook, имах идея кои са и с какво се занимават. Една от първите ни теми беше... facebook. Скоро започнах да провервам профилът си, който имам от повече от 3 години, по 5, 10, 20 пъти на ден, без видима причина, почти като рефлекс, както правя с пощата. Не, че беше интересно, защото или гледах снимки, или четях настроения, или просто губех време. И така до денят, в който една позната ми каза "Дезактивирах си профила". Не можела повече да губи времето си там, нямало смисъл. Оказаха се две, после три, плюс един колега, ревностен защитник на социалните мрежи и инернет. Тогава реших да опитам, поддадох се. Казах си, че е безсмислено, защото не беше ново и интересно, четях за работата в университеът на хората, които срещам всеки ден, за оплакванията им, цитати от часовете... Затъвах в рутината, която и без това е обсебила почти цялото ми съшествуване, и си казах, че мога да опитам без facebook. Естестено, мога да живея без фейсбук и се справям добре. Нито общувам по-малко, нито ми липсва. В един момент обаче се замислих, че това не е решение, защото не можеш да изтиеш всички изкушения и лоши навици и се върнах. Сега съм там, но ме няма, не проверявам какво се случва, не ме и интересува. Реших окончателно, че ще се справя с привичките, които не ми харесват. За сега само с преклено големите дози кафе и безсънито не успявам напълно.

Пиша това, защото мисля, че всеки има своите слабости, човешки. Но също така мисля, че всеки може да се лиши от нещо, за да изпита малко волята си. Които пожелае, може да се включи. Защото в бездейсвие и слабост очакваме някой друг да ни спре, без сами да си кажем, че нямаме нужда от всичко, до което имаме достъп.

ЗаБелязването

2010-02-07T20:53:00.003+02:00

"Как знаете, че сте живели, ако нямате белези?"

Защото всеки, който е бил, е оставил отпечатък. Защото помним белезите на близките... Защото сестра ми има трапчинка, защото татко има почти същата, защото Цветето има скорпион, защото имаше принц с белег на веждата и ще има още.

Защото обичам белезите, кото са спомени, защото се самонаранявам, за да не забравям.

И защото не ми се задават въпроси.

Ретроспекция към гнева

2010-02-05T22:01:00.003+02:00

В девети клас знаех как започва "Илияда" - с гняв, на Ахила Пелеев. Бях почти горда от този факт, анализирах гнева, обичах старогръцката митология още я обичам и помня митовете... и гнева. Смешното е, че тогава не знаех какво е гняв. И както често се случва, разбрах какво е по-късно. Гняв,който като че ли идваше от мен самата и се връщаше пак към мен. Крещях, плаках, не общувах,не спях (това май не се е променило), не се усмихвах дори, даже още пазя съобщение от приятелка която ми казава, че е крайно време вече да се поусмихна, че са забравили как изглеждам така. Мълчах много, започнах да пиша повече и това даде някои много приятни резултати... Връщам се там година по-късно, където съм като онези морски животинки, като кълбенца, които само при допир още повече се свиват. Хубавото е, че мога да се усмихна над това и да разбера за какво ми е било необходимо, да, дори полезно. Казват, че гневът е разруха, грях, гибелен... на мен ми донесе повече, отколкото загубих. Беше като отрезвяване и превъртане - на 360 и пак обратно. Винаги съм се плашила от височини, всеки, който го е изпитвал знае как всичко в теб започва да шуми, не виждаш нищо, краката ти се подкосяват... Сега се чувствам стабилна, знам, че мога да разчитам на никой, само на себе си. Сякаш се спуснах от високо, без въжета, без да казвам на никой, само че този път нито заболя, нито беше страшно. Насладих се на полета, особено, когато се върнах година назад.Защото знам, че без моят гняв, който ме беше обсебил напълно, нямаше да е възможно. Най-хубавото е, че ми предстоят още много скокове - дано се превърнат отново в полети.

Perpetuum Mobile

2010-01-31T17:43:00.001+02:00

защото има моменти, когато е време да спреш

Когато е тишина

2010-01-27T02:25:00.004+02:00

Почти два часа. Вече съм убедена, че безсънието ми зависи от географските ми координати. Да кажем, че в началото се оправдава с нашимелият jetlag ефект, въпреки минималната часова разлика. Или със стресът, който липсва почти напълно. Или със сезона, зодията, луната и звездите...

Това е времето, в което никой не чука на вратата, не ме търси, когато аз никой не търся и не изпитвам нужда да поискам да е с мен. Времето между всеки ден и съня. Времето, в което мога да слушам музика в леглото и да потъна в планове, мечти, мисли спомени. Времето, в което знам, че утре ще съм ужасно уморена, защото отново не съм спала, но въпреки това щастлива, защото съм прекарала малко време само със себе си.

Колкото повече напредва времето и нощта, толкова по-често се връщам назад. Не за да съжалявам, а за да помисля. И да видя себе си, да се посмея, макар и късно.

И цялата тази музика около мен, цветовете, редът, който сама създавам - прилича на сътворение, бавно и леко, на хармония. Прилича на спокойствие.

И тишина - може би тайна, може би очакване, може би съзерцание.

Стоп

2010-01-18T18:20:00.002+02:00

Искам пред входната врата да има спирка. Защото спирките са за срещи и очакване, защото така ще имам за по-дълго тези, които само преминават покрай мен. И дори може да поемем нанякъде, заедно.

И това ми напомня на една сцена, която така и не беше сред избраните в Paris je t'aime. За момиче и момче, които четат в метрото. Но това е друга история

нещо сиво

2010-01-18T02:55:00.003+02:00

Дълго време мислех, че съм човек на абсолютното и на крайностите. Или бяло, или черно. Или правя перфектно, или изобщо не правя. До моментът, когато разбираш, че не съществува нищо перфектно и това е само една от онези "идеални среди", за които всички (физици) говорят, но не съществуват.

Много по-приятно е да си мислиш, че съчетаваш противоположности, отколкото че си посредствен, човек-между. Много думи, за да не си признаеш страха. Паниката, която изпитваш пред някой, който значи. Смущението от признанията и несигурността пред отговора. Харесва ми да оставям недовършени мечтите си. Според Господинов било характерна черта на българина, според Куелю е защото, ако сбъднеш мечтата си, няма за какво да мечтаеш повече. Сигурно ме е стах от мареиализираните мечти, от реалните образи, които не са пластелинови, във форма по мое желание.

Преди всичко да е започнало, аз вече виждам края. Преди да опозная някого, вече съм го обикнала. Преди да се осмеля, вече е късно. Преди да говоря, твърде дълго съм мълчала.

(тук трябваше да има музика, нещо между Robbie Williams и Dido, но твърде много неща звучат в главата ми).

Калокагатия

2010-01-12T12:04:00.004+02:00

Две неща.

- казах, че французойките не са красиви. Съжалявам!

автор:Thomas Leidig

- утре множество познати и не толкова познати на мен девойки ще отидат на изпит по философия с кривото уравнение деколте=знания в главата си. Стискам им палци!

Другата страна на медала

2010-01-10T02:46:00.002+02:00

Според официално проучване, Франция е най-предпочитаната страна за живот,предоставя най-висок стандарт.

Колкото и да не ми се иска да си го призная, вече ЖИВЕЯ там/тук от месеци. Не мога да кажа, че съм щастлива. Нито нещастна. Превърнала съм се в едно мрънкащо, дисциплинирано човече, с отговорности и задължения, с по-малко емоции- няма време, както казваше едно друго малко човече.

Истината е, че страната е красива, предлага възможности, осигурява ми храна и подслон и добро образование. Освен това възпитава в мен вкус към мирзливи сиренца, охлюви и вино, което не е зле...донякъде. Както и етническа, сексуална, човешка търимост... не стига ли?

Избягвам да си правя равносметки, особено напоследък. Това й е хубавото на френската система- прави го вместо теб. Класирана съм в поне 10 категории – оценки, народност, напредък, активност, широчина и дължина. Усещам как хората говорят за конкуренция в класацията, което явно е съществен въпрос тук. Но мен не ме вълнува.

Имам план (вече използам план вместо мечта). Това й е прекрасното на Франция – учи те да правиш палнове, но по нейните изисквания. Мисля, че е излишно да казвам, че моето лично мнение в плана няма място. Hors sujet ! Често съм извън плана, но това не е въпорос, който се обсъжда.

Какво обсъждам? Аз лично- нищо. Но темте ги познавам добре- поредната домашна, учителя, актуално полтическо събитие, което всички познават толкова добре, че могат да говорят два часа за него без да имат да кажат нещо по-дълго от пет минути. Затова си мълча – имам нужда от смислен разговор.

Повечето си колеги познвам от facebook, те общуват там. Иначе в коридора се подминаваме.

Не искам да звуча отчаяно и песимистично. Напротив, харесва ми, че съм тук. Защото усещам движение, промяна и ми харесва. Защото се радвам, че не съм на едно и също ниво от четири месеца („ниво” по Моите класации).

А за гръмките класации и туристическата пропаганда – Франция не е Париж, Париж не е Айфеловата кула, французойките не са красиви.

А аз обичам това, което правя. Макар и да се нуждая от някои промени, отново.

импулс

2010-01-08T15:04:00.003+02:00

Трябва ми едно име, за да намеря смисъл в това, което правя.

Късметче

2010-01-01T21:41:00.003+02:00

Надявам се, че си си пожелал най-съкровеното за новата 2010 година. Както и че си си изтеглил най-желаното от баницата с късмети.Защото се сбъдват!

Няkолко години тегля късмети от две баници и когато днес два пъти открих простичкото "Любов" на листчетата, вече очаквам една красива и нежна 2010, най-после.

Дано е такава и за теб!

___________________________________________

2009-12-23T23:32:00.000+02:00

Равносметки в края на годината. Напомнят ми на тефтерите на мама, където си записва всичко – какво е взела, какво трябва да направи, каквото се сети.

След поредните условни 12 месеца, мога да запиша едно изречение за самотата. Познаваме се по-добре от преди. Обсева ме, плаши ме, но накря се превърна в ежедневие. Открих, че съм най-самотна сред хора и че се плаша от факта, че сама на себе си съм безинтересна. Може би затова бягам, все по-надалеч.

Мисля си, че трябва да се преборя сама, да остана сама дълго, за да разбера какво търся.

Открих, че не е толкова страшно да си сам. Може би защото никога не си напълно сам. Просто си малко или много насаме със себе си, време за моменти, в които порастваш, искаш или не. И забравяш илюзиите, че нещо остава вечно, че можеш да намериш някого на същото място, където си го оставил, да те чака със същите усмивки и да продължите наново.

Крачка назад, за засилка. Дано новата година е с по-успешен страт от предната, дано има повече споделени моменти и съдържание, за запълването им.

И последно- за самотните и тези, които не се плашат от тях – общувайте! Понякога и една дума стига

Tи/я

2009-12-22T23:45:00.001+02:00

Днес слага черна рокля и токчта, блясък в коста, червен лак и отива в джаз клуб. Цигара, питие с много лед, компания.

На следващият ден прибира коста си, слага шапка и мратонки и заминава на палатка. Пее и пие покрай огъня, спи под звездите в очакване на падащата и диша дълбоко, сякаш за да запази глътка свежест за по-късно.

Обикаля цял ден по магазините, пробва смешни парцалки и се смее с приятелки, после пият кафе. Разелят се за малко, говори по телефона, после взима душ и излиза, цяла нощ.

Днес се подстригва. Късо, черно, неринудено. Взима книга и чете в пакра. После снима. Прави си обеци, рисува, пие сок от моркови.

После не излиза с дни. Облича размъкната стара тениска, гледа телевизия и си проверява пощата потоянно. Тъпче се с неща, които никога не яде, изключва си телефона.

Облича се удобно и излиза сама, разхожда се цял ден, среща се с неознати, купува дреболии. После се прибира и готви вечеря три часа.

Молба

2009-12-16T12:51:00.002+02:00

до Дядо Коледа или някой отговорен по тези въпроси...

Сила, повече от всякога.
Концентрация, по-силна от преди.
Усмивки, поне понякога.
Цел, различна от цифра, брой или сън.
Промяна, макар че не ми липсваше през изминалата година.
Човеци, със сърца по възможност.
Дом, който винаги да си остане дом.

Поглед

2009-12-10T02:20:00.004+02:00

ins

Момент за дишане

2009-12-03T01:25:00.003+02:00

На моменти дишам, вдишвам, вдъхвам, вдъхвам. И се чувстам силна, мога да тичам, да скачам (макар че не го правя), чувствам, че мога да се справя.

Напоследък се сещам за барон Мюнхаузен, който така и не разбрах на времето. Спомням си задача от учебника по физика - защо не е възможно да се измъкнеш сам от блатото, като се теглиш за косите, като него. Не разбрах защо трябва да е невъзможно.

За пореден път се убеждавам, че не винаги знам какво и как правя, но имам чувството, че ще се получи.Да речем, че съм се "надъхала".

Жалко е, че често забравям да дишам.

Sia - Breathe Me
envoyé par Sia. - Clip, interview et concert.

Квалифицирано

2009-12-01T23:59:00.002+02:00

Някъде между полезното и приятното се губя.

Квалифицирай!

Казаха ми, че не мога да пиша- нищо ново, че не мога да мисля- нищо толкова учудващо.
Страшното е, когато аз си го поврарям, три месеца вече, вярвам си.

Сомнамбулски писания, разплакани нощи, депресии(за пръв път разбрах какво значи и с това се изчерпва наученото).

Не пиша тук, защото съм станала скучна. Защото мисля в две точки, две подточки с точние заглавия и убедителните аргументи. Три точки.

Печатам и пиша пъти повече и нито едното, нито другото е лично мое.Перифразирам. Имам мнение на експерт. Превръщам се в дребнав експерт, от онези,елитните.

Понякога мисля, докато чаквам на светофара, рядко разбира се. (Нямам време, пресичам на червено). Виждам хората и си представям как живеят, виждам прекрасни жени, елегантни, красиви, нежни. Устните ми са напукани до кръв, ръцете също. А въщност не съм суетна.

Забравям повече, отколото уча. Навън вали, обожавам. Работя в библиотека, а на шкафчето ми седи неотворена от два месеца книга и авторски разказ.

Преди време исках да пиша за Вирджиния Улф, която написа книга. За 24 часа, по-пълни от цял живот. Не успях, може би защото моите 24 часа се разливат.

Това е опит за моите 24 часа. Ако са непълни,то е заради заетостта ми на пораснал и отговорен човек, който знае какво трябва да направи и съввстно го изпълнява.

защото сама си го избрах.и защото не мога да се отказвам.

Връзка

2009-11-04T14:26:00.000+02:00

Връзка

Детският ми спомен от „Улица Сезам” е Голямото Пиле с конци, вързани на всеки пръст. Всички го питаха защо са му, а то гордо отговаряше : „ За да не забравя”.

Връзка против забравяне, хапче против болка, приказка против кошмари – всичко е с точно и ясно предназначение. На първо четене.

Връзката е това, което ни напомня началото, първообраза. Тя е сигурност, понякога илюзорна, че все още сме ние, че не сме изгубени. Тя е свръзката между същността и копнежа.

Създаваме емоционални, делови, интимни връзки. Мрежа от връзки. Тя ни дава сигурност, че сме част от нещо по-голямо, че сме вътре. Мрежата е спасението, ако паднем (особено от високо). Мрежата е инструмент за мечти, като мрежата за хващане на пеперуди. Или иначе казано, зависи от начиние на употреба (на връзката).

Връзката е начин на общуване. Да, дори и волните същества се обвързват, само че с мечти, идеи, със себе си. Обичаме да споделяме, да сме с някого, да декларираме демонстративно тазаи връзка чрез поведение, общуване, признания, брак. Нуждаем се от връзка, дори и да не си го признаваме.

Моята лична асоциация за връзка е корен, дори коренище. Имам нужда да се връщам назад, и то често, емоционално, болезнено понякога. Обичам спомените и историите от миналото, без обсебване. Явно имам такава потребност. Все пак, връзката има два края, две посоки.

А Голямото Пиле не помнеше защо си е завързало конците, какво трябваше да помни. Може би самият ритуал е важен, а не предназначението на връзката.

Будители

2009-11-04T14:23:00.001+02:00

Страх ме е да не се събудя повече от това да се събудя.
Сънувам как не се събуждам, закъснявам, губя време, нямам време, сънувам часовници и тичане.
Губя си времето да мисля върху това.
Не съм будна, не съм тук, времето минава покрай мен и не го усещам. Хора, думи, дни – през мен, без следа.
Забравям често дали нещо се е случило днес или вчера,дали изобщо се е случило. Правя си планове според миналото.
Закъснявам, не спазвам плановете.
Прекарвам времето си в страх, че то минава, че не съм се събудила все още.
Пия кафе, все повече и повече, и изглеждам будна. Спя, докато общувам - механични фрази, механични записки, механичен смях.
Уморена съм.

Супа

2009-10-23T15:04:00.001+03:00

На Т., която прави най-невероятния чай.
И куп други чудеса

Чух, че една жена може да направи скандал и супа от нищо. Съгласна съм наполовина - за супа, и то добра, се иска доста.

Като начало- импровизация и импулсивност. Не се готви по график и по рецепта, с мерилки и теклилки, нито с книга в ръка. Трябва да се почувства.

Започнете с пропорциите- въпрос на вкус. Рядката супа стига за по-дълго време, но по-слабо засища, няма го усещането за утоляване на глада, все едно е наполовина, блудкаво. Гъстата супа засища, но понякога идва в тежест. Затова няма рецепта - зависи от търсения резултат.

Изберете добре продуктите - никога не можете да сложите всичко, което обичате. Това й е хубавото на супата- винаги ни се иска още и още, експериментираме, успяваме, не успяваме. Лишението ни се услажда. Важно е винаги да добавим нещо особено и неочаквано, за да запазим апетит към чудноватото.

Не забравяйте подправките - лютото разплаква, но после сгрява, куркумата има слънчев цвят, кимионът нявява за вкъщи. Не се страхувайте да експериментирате,често се получава чудесно.

Приготвайте бавно, на слаб огън. Оставене да поври добре, разбъквайте с любов и не опитвайте. Готвенето учи на спокойствие и търпение.

Дали сте успели? Ако супата ви кара да се усмихвате и да се чувствате повече от заситени, продължавайте.

Прибиране

2009-09-19T02:57:00.002+03:00

Кап. Нощни листа и жълта светлина.

Културен шок и промяна дават застой.

Кап. Нощни листа и жълта светлина.

А ти танцуваш под дъжда. Сама. Прибираш се в стая, която кънти от празнота, опитаваш се да запълниш по-скоро празните стени, отколкото празните страници.

Кап. Нощни листа и жълта светлина.

Сутринт се събуждаш и знаеш, че трябва да започнеш от начало, защото няма нищо зад теб.

Кап.

Вярвам на града

2009-09-09T16:32:00.001+03:00

В моменти, когато не знаеш защото нещо се случва по определен начин и в точно определено време, казваш, че е Съдба, Бог, Случайност. Важното е, че за всичко си има причина, която рано или късно ще разберем.
Намерих си град, или той ме намери.Да кажем, че се срещнахме. Град, където уличките са широки метър, има сови по асфалта, охлюви почти навсякъде, където от площада бликат фонтанчета, а децата тичат през тях. Град, в който все едно съм била. Не вярвам, че е съвпадение да открия част от любимите си неща тук. Странно е, сякаш имам спомени от места, на които не съм била преди, а и от хора, които познавам от ден. Дори съм болна, както е по най-хубавите празници (моя „традиция” от няколко години насам).

В такива моменти съм склонна да вярвам, че има нещо висше. Когато човек е сам, леко уплашен, когато не може да намери логика, идва нещо по-голямо, за което не се пита дали съществува или е истинско. Просто се вярва. Бях в катедралата на града, случайно попаднах на неделната служба. Когато видиш спокойствието на хората, музиката, която има някаква тържественост дори в обикновената неделя, когато светлината от прозореца прави така, че камъкът да излъчва топлина, тогава усещаш, че може би има нещо, колкото и да го отричаш. Не говоря за религия, защото за мен това означава предимно институция и догми. Това е нещо лично, защото съм сигурна, че всеки го усеща различно.

Моят пример- да се събудиш от камбанния звън на католическа катедрала и почти да усетиш мириса на Балкана и козе мляко, да се сетиш за малката камбанка, която може би бие там по същото време.

Варианти

2009-09-02T20:55:00.003+03:00

Реалистично- заминавам утре

Оптимистично- мечтаното заминаване е

Песимистично- страх ме е

Философски- местя се само физически, а това няма значение за моята същност

Психологически- страхът е нормален, но не трябва да му се отдавам

Сладникаво- ще ми липсват

Хумористично- само чакат да замина и си организират парти!Пък и "е, къде е Дижон, зад ъгъла на улицата!''

Сериозно- голяма промяна, голяма работа, големи приказки, а аз все съм си аз

.

Дете на деветдесетте

2009-08-30T21:08:00.003+03:00

Преди време попаднах на форумно допитване какво значи да си дете на деветдесетте. Очаквано, повечето бяха изброили детските ни игри, колекционирането на миришещи картинки, появата на Макдоналдс и разбира се анимацията, особено Дисни.

Аз нямам особени спомени за така нарчените детски. Анимационните филмчета за мен бяха събота следобед с "Часът на Дисни" и пазничното "1001 желания'' с кака Лара. Нямала съм видеокасети, нито кабелна.

Моите детски спомени започват с "Имало едно време..."

Приказките и приключенията бяха основното ми развлечение поне до 5 клас. Никога не съм заспивала, докато не чуя края на приказката, за ужас на майка ми, която винаги се надяваше да ме приспи (а заспиваше преди мен). Баща ми пък си измисляше приказки (доста сполучливи -"Как охлювчето се сдоби с очи на рогцата"), четеше ми Андерсен и Ръдиар Киплинг, по-късно и "Робинзон Крузо". Четеше ми и от книжката с приказки на баба ми, винаги ми е изглеждала много древна.

След като знаех всички приказки, записаха ме на касетка да ги разказвам, научих 2-3 книжки буквално наизуст, приложиха нова схема - касетки с приказки. Лягах си, до мен касетофона и пак всичко започваше с "Имало едно време..." Някъде по това време започнах и да чета, да ми подаряват книжки, направих си карта за библиотеката.

Уолт Дисни за мен беше "Цар Лъв" на кино, със субтитри, комиксите "Мики Маус", които все още пазя някъде (през летните ваканции мама ги пращаше по пощата на дядо, за да мога да ги чета, докато съм на гости). И все пак никога не са ме впечатлявали особено.

Накратко, това се моите приказни деветдесет. Леко носталгично поглеждам към безгрижието и малките детски радости. С умиление се сещам за призките, които ме увличаха, които по-късно откриха за мен миологията и фантастиката и всичко, което е на границата на невъзможното.

Хубаво е, когато се чувстваш не като дете на прехода, а като дете на деветдесетте.

Карла, Бруни, Рафаел, Саркози

2009-08-27T17:54:00.002+03:00

Карла Бруни-Саркози пее. Изненада, поне за мен. По начало не се интересувам от клюки, звездни клюки, автобиографии, но песента ми допадна и изненада.
А кой е Рафаел? Оказа се, че това е първият съпруг на Карла; по време на връзката им преди брака той е имал съпруга- философ като него, а тя- връзка с баща му. Плюс признанието, че не обича моногамията, песента е още по-изненадваща.
А какво казва песента? Много нежна, ритмнична, спокойна, каквито са и повечето й песни по мои впечатления, след прослушване на дискографията. Явно е обичала, или поне е била привързана физически/психически към своя Рафел, което се бърка с обич, или пък е точно това... Има стил, особено приятен, женствен,но не разнежен (подхождащ на французойка, според клишетата; а тя го има повече в сравнение с тях...). Има интересни идеи като автор, явно обича кадифе (подобни думи се открояват в песните,нали). Има и това, което харесвам в жените и което ги прави- собствен чар, неподправен, небрежен.
Леко и приятно, малко меланхолично. Без значение кой е бил Рафаел и тяхната история и доколко песента е изцяло за него, Карла Бруни му е отдала значимост, направила е признание, романтично по неин си начин.

...
Quatre consonnes et trois voyelles
C’est le prénom de Raphaël
Je le murmure à mon oreille
Et chaque lettre m’émerveille
C’est le tréma qui m’ensorcelle
Dans le prénom de Raphaël
Comme il se mêle au a au e,
Comme il les entre-mêle au l
...

Какво-къде-кога

2009-08-26T22:22:00.006+03:00

снимките са авторски

Не ми се сбогува, предпочитам да съхранявам, да затварям в бурканчета, които да гледам и разравям, когато имам нужда. Не ми се плаче, нито съм носталгична- рано е, а и по-добре да пропусна тази част.
Защото има спомени, които са пълнежът на какво-къде-кога.
Защото Пловдив ще ми липсва, не защото е моят град, не сградите, не улиците, не дори и хората.
Дали ще са разходките след/преди училище, сладоледът в градската (градина), феноменът ФЕГ и неговите последствеия, "Михалаки Георгиев" 24, скритите моменти откровена лиготия и глупост, миговете чисти чувства и пеперудите (в стомаха) ... това не е градът, а съчетание от време и пространство, неизвестно измерение, запазено в спомен.
Хубавото на спомените е, че имат избирателност- най-лесно приемаме хубавите, останалото избледнява лесно.

Доказателството, че си бил някъде и не просто си бил, а си живял в/на/с него/нея (излишна обстоятелствност), са спомените за емоциите, останалото е декор.

Теорема на фрагменти

2009-08-13T18:27:00.000+03:00

Казват, че всичко било математика ( макар че ''математика''' може да бъде заместена с почти всичко).

Казаха ми, че имало два вида геометрия. Според еднта успоредните са такива до безкрая и отвъд него. А според другата се пресичат.

Познай коя си избрах.

Казват, че мaтематиката била точна наука. Че правата била множество от точки. А какво има межу точките? Защо в перспектива се изкривява дотолкова, че когато искаш да прескочиш точка-две,тя става гъвкава, оплита те и не те изпуска, когато искаш да се отклониш?

Правата може да е ос, лъч, допирателна и все пак да не е "твоята... (попълни по избор)". По неведоми теории и вероятности, тя се огъва, пресича, допира, деформира.

Кога се пресичат полюс и екватор?

Често казвам, че не всичко е математика.

след ФЖМК и преди да започне

2009-08-10T13:23:00.000+03:00

Две чанти с 19 години по джобовете им - заминавам, за съжаление по-неуверена, отколкото ми се искаше.

Кратко пояснение- кандидатствах единствено във ФЖМК, приеха ме, зарадвах се, отказах се, сега се колебая и ми е неясно какво се случва.

Отказах се, а не ми е привично; обичам да успявам-за добро или лошо- не се знае. Знам, че не ми хареса да се отказвам, като повечето силни емоции първия път.

Какво остана от ФЖМК, с който приключих по-рано от предвиденото? Като начало, опит за самоорганизация, която по начало ми е трудна, особено при определени обстоятелства като липса на насока, умения и знания, обърканост, влюбчиво-меланхолични състояния, природна разпиляност, по-известан като ''творчески хаос". И все пак се получи нещо приемливо. Получи се и известна промяна към публичността - ужасът някой да прочете написаното от мен премина малко. Все още съм убедена, че не мога да пиша, че се получава посредствено и че съм по-добра като консуматор на написаното. Но поне не ме е срах да покажа нещо и да срещна коментари. И накрая- от миналата седмица остана убеждението, че когато се откажеш от толкова близо, искаш повече да успееш.

Можеш да си добър журналист без ФЖМК и да пишеш, без да си класик и да се мислиш за голям, можеш да се отказваш, докато не се почувставаш съвсем готов. Можеш и да рискуваш с две чанти и 19 години по джобовете им.

Заместител

2009-07-22T14:14:00.002+03:00

Заместваш срещата със съобщение (skype, facebook -по избор) и си мислиш, че е същото, нали все пак общуваме.

Зместваш истината с мълчание, защото по-малко боли. Засега.

Заместваш сълзи с глупава усмивка, защото така е по-достойно, но пък и нелепо, смешно.

Заместваш признанието с отчуждение, защото е по-лесно за теб.

Заместваш Един, който е бил, а може и още да е Единствен, с друг, за да забравиш. Никога не забравяш, само сменяш лица.

Заменяш целувка за три от друг. Безвкусни.

Заменяш каквото можеш, с надежда за по-добро. Не работи.

Lifetrack

2009-07-16T12:42:00.003+03:00

По веригата- моите 7 песни точно сега.

Dido- Who makes you feel

Kosheen- Hungry

Zero 7 - In the waiting line

Norah Jones - Come away with me

Стефан Вълдобрев

Eagle Eye Cherry- Save tonight

D2- Небе (тук)

Кабулските лястовици

2009-07-13T11:24:00.002+03:00

ЖЕНСКИЯТ МАНИФЕСТ - както гласи ревюто за книгата. Изключително нежен и дълбок поглед върху психиката на четирима афганистанци, чиито съдби се преобръщат в един нов свят, забраняващ всичко човешко.

Сюжетът преплита съдбите на две семейства, от едната страна член на свалената буржоазия и жена му, адвокат, на която й е забранено да практикува, а от другата- тъмничар и неизлечимо болната му съпруга. Новият ред в Кабул, властта на талибаните, преобръща ценностите и смисъла на съществуването им. Тук няма критика към режима, нито към социалните прослойки,нито към личността, а наблюдение върху човешките взаимоотношения. Читателят се среща с объркването и невъзможността за действие, водещи до лудост и несъзнавана жестокост, неразбирането, съмненията в правилността на този ред, в смисъла от съществуването и безсмислените наслилия, изпитвани от мъжките персонажи. От друга страна, книгата е наиситена с женсвеност, със силни персонажи, скрити зад бурка (афганистански одежди, скриващи напълно жените, дори очите им). В общество, където жените са смятани за низши и недостоини, двете героини изпъкват от една страна със сила, гордост и достойнство, непозволяващи да бъдат накърнени, а от друга- с търпението и саможертвеността в името на чуждото щастие. На пръв поглед полюсните образи се сливат в общото си желание за съхранение и щастие, отричайки нормите, проявявайки характер, липсващ на физически по-силните техни съпрузи.

Финалът е реалистичен- разрушените ценности и устои в онзи объркан свят водят до самоунищожението на главните персонажи, те не успяват да се впишат в света, където музиката, смеха, чувствата са табу. Където всичко остава скрито, неказано, където плащаш твърде много, за да бъдеш себе си. Където все пак има изключения.

Книгата ми беше подарена с послание за уроците. Интересно е как можем да окрием по нещо в персонажи от друга култура, от друг свят, което да ни напомни за нас самите, което ни дава страничен поглед и поне еднин урок.

" Ти си ... странна"

2009-07-09T14:31:00.003+03:00

Най-честото определение, което чувам за себе си, е '' странна''. От близки или не, това е етикета. Не искам да съм друга, макар че не знам какво точно означава да съм странна. Може би фактът, че не съм винаги съгласна, че не мога да обясня защо правя това, което ми харесва, че мога да обърна гръб на всеки, който ме разочарова, че плача често, мълча прекалено, че споделям трудно, че обичам '' загубени каузи''... А съм и още хиляди неща, ако някой се престраши да премине отвъд простичкото '' странна''. Затова набирам странници, номади, бохеми, безстрашни за странното. На добра воля и срещу честна дума.

Ако бях или какво съм

2009-07-04T17:39:00.004+03:00

1. Ако бях цвят, щях да съм пастелен.

2. Ако бях плод, щях да съм праскова.

3. Ако бях животно, щях да съм птица (но засега съм охлюв).

4. Ако бях книга щях да съм книга с история и много различни тълкувания.

5. Ако бях дреха, щях да съм лятна рокля.

6. Ако бях бижу, щях да съм пръстен.

7. Ако бях дърво, щях да съм орех.

8. Ако бях напитка щях да съм студено кафе без захар.

9. Ако бях насекомо, щях да съм пчела.

10. Ако бях песен, щях да съм лека и отпускаща.

11. Ако бях филм, щях да съм европейски, съвременен, на който плачеш и се смееш, а после
мислиш с дни върху него.

12. Ако бях подарък, щях да съм в малка опаковка, ръчно изработен.

13. Ако бях град, щях да съм малък и слънчев, близо до морето.

14. Ако бях месец, щях да съм март!

15. Ако бях цвете, щях да съм ту кокиче, ту глухарче, но винги себе си.

16. Ако бях изобретение, щях да съм перпетуум мобиле.

17. Ако бях сграда, щях да съм къща в нищото, с големи прозорци и място за гости.

18. Ако бях отговор, щях да съм усмивка.

19. Ако бях дума, щях да съм avalanche.

20. Ако бях мебел, щях да съм лавица.

[!] I`ve still got sand in my shoes

2009-06-30T23:35:00.005+03:00

В търсене на причини за безсънието... не намерих грахово зърно, магия, принц, на когото да пиша поеми по цяла нощ... само пясък в обувките.

Дори не е камъче, а песъчинка, може би морска, лятна, с история, пустинна. Приятел ми разказваше как изкуствено насипали с пясък плаж по черноморието, но само след няколко месеца морето пак си взело пясъка обратно. Вярвам му. И пясъкът в моите обувки ме тегли нанякъде, не му е тук мястото. Имам усещане, че не мога да спра, че трябва да завърша или започна , въпрос на гледна точка, а песъчинките само напомнят.

Дали търсим покой и отговори, или търсим заради самото усещане, е без значение. Знам само, че пясъкът в обувките ме води, накъдето трябва.

Списък за лятото

2009-06-20T22:16:00.003+03:00

1. дъжд по тялото
2. вкус на чай
3. боси пръсти в тревата
4. целувка по очите
5. усмивка след "обичам те"
6. лягане в 6 сутринта
7. сол по кожата
8. пеперуди в стомаха
9. люшкане в парка
10. неочаквано пътуване
11. любимата рокля
12. фалшиво пеене, смях до сълзи и пак пеене
13. броене на падащи звезди
14. лятно кино
15. готвене
16. сладолед
17. и още.

Търговците на мечти

2009-06-17T09:54:00.002+03:00

Знаеш цената. От малък все те учат, че ''няма безплатен обяд", всичко се плаща , всичко се връща. Започваш с монетите, за да не те излъжат, когато си купуваш сладолед, а свършваш с търговия на едро - продаваш или купуваш мечти.

Не е лъжа, че всичко си има цена. Но все пак в мечтите търговията и везните са излишни. Мечтите се създават, подаряват, изживяват, но никога докрай. Те са повече, от това, което можеш да предложиш в замяна.

Мечтите са чисти и свободни. Знаеш, че ги има, че са с теб, макар че понякога ти си срещу тях. Те са смели и правят от теб едно малко смело (оловно) войниче. А когато видиш мечтата си истинска и красива, осъществена, намираш нова.

Мечтите се хранят само с още мечти. Две мечти в обща посока, правят една голяма мечта. Там всичко е равно и взаимно*. Само че не е лесно да остане такова- търговецът в теб се обажда и искаш още, искаш повече, искаш всичко, теглиш и мериш, разделяш и разкъсваш, без да събираш отново.

Мечта и сън често са равни. Както тайничко пазиш най-големите си мечти, от суеверие, че няма да се сбъднат, така и тайничко си ги сънуваш. Не обичаш кошмарите и лошите сънища- винаги си има причина за тях. Напомнят ти за грешки и сълзи, за болка и фалшиви мечти, изтъргувани от теб самия или от някой друг. А дали всеки търговец е преследван от изтъргуваните мечти?

Можеш да си продавач на мечти. Също като продавача на Надежда. Да даваш от своите мечти и надежди на другите, както на теб самия често са подарявали. Да забравиш за търговците, да направиш от своето щастие три пъти повече, за да стига за всички. Като на приказка, която си чел отдавна, която си забравил, но която все още ти е нужна.

*Както се казва в едно любимо стихче "Аз назаем не съм те прегръщал/ и назаем не съм те мечтал,/всяка ласка под брой да ми връщаш./Мен ми стига, че нещо съм дал./ [...] Стига заеми!/Стига везни!/ искам обич за обич."

Corneille- Les marchands de rêves

В търсене на изгубения звук

2009-06-10T22:43:00.003+03:00

Като деца, когато религията и науката са все още далеч от нас, обясненията на необяснимото не са нито много, нито правдиви. С течение на времето духовете, Торбалан таласъмите, Дама Пика и всички подобни изчезват, за да се появи нещо по-рационално.

И до днес не крия, че религията и съдбата са нещо, недостатъчно убедително за мен. И все пак то съществува, без значение как го наричаме. Убедена съм, защото имах шанса да изживея своето лично приключение в събирането на спомени за изгубения звук.

В началото всичко звучеше малко налудничаво- да тръгнем да издирваме спомени за откраднати камбани. Информацията за местата беше дадена от местната полиция, а идеята - от някаква Диана, която правела фестивал на козето мляко в някакво си село някъде в Северозападна България. И всичко това на училищно ниво. "Дотук добре, поредния налудничав проект, който щеше да приключи преди да започне."

Някъде тук дойде това, което не ми се иска да нарека съдба, но не беше и съвпадение. Тръгнахме буквално от врата на врата да разпитваме хората дали знаят, че наблизо е била крадена камбана. Не мисля, че мога да предада историите или емоциите. На всяка крачка като че ли хората чакаха само да бъдат попитани за нея. Отзивчиви, топли, противоречащи си. От Камен,за който говорят, че се побъркал от любов; през леля Величка, която изплака цялата си човешка мъка пред нас; до дядо поп Любен, който е пето поколение свещеник и чете Ж.Ж.Русо; и накрая до "попската щерка", която цял живот е била щастлива домакиня, а леля й претопява какмбани в пункта за цветно метали, на три крачки и половина от църквата.

Плаках по време на търсененто. Не очаквах да срещна млади хора, които с болка да разказват за една камбана! Може би и аз съм изгубила финия слух към звука, който търсех. Месеци наред чувах подмятания :' 'Е, намерихте ли ги тея камбани?!". В началото се ядосвах, че не разбират какво правя. После разбрах че няма и да разберат. Едва ли някое от момичетата, с които работехме, го е усетило по същия начин. Придобили сме това изкривяване на сетивата да търсим материален еквивалент на всичко. Как да обясня, че дори не ме интересува кой е откраднал камбаната, или дали ще бъде намерена, а търся само спомените, мислите на отделния човек? И какво значение има това за някого?

Ходих два пъти до Горна бела речка. В моите очи и уши, това е спокойствие и вдъхновение в най-сурова форма. Когато за първи път отивам някъде, винаги имам усещане за мястото, което не мога да обясня. В Бела речка, за три дни, се откъснах от стреса, който ненужно си причинявах. Забравих. Чух как бабите искаха да имат камбана в селото и се радваха, че виждат млади хора. Слушах традиционна турска музика, джаз, еврейски ансамбъл, цигулка и истории за камбани с еднакъв интерес. Исках да се заредя малксимално.

Това, за което се говореше, беше новата камбана и спомените за старата. Там всички знаеха какво сме правили, всички разбираха и се радваха. Най-накрая! След няколко месеца бяхме поканени да чуем новата камбана, която вече беше факт. Седя на склона, затворила очи, и слушам.

През тези месеци много пъти чух и прочетох вече леко клишираното "За кого бие камбаната". Бие за този, който я чува. Бие за човека, който все още й се наслаждава. И аз започнах да се заслушвам. Някой каза, че ние самите сме били камбани, със свои трептения и звуци, една микросистема, уникат, в който трябва да се вслушаме. Да намерим камбаната на същите вълни като нашите. Искам само за си пожелая да не губя звука, който търсих в продължение на година, може би и повече. И да чувам все така.

Още малко звуци тук и тук

Черта

2009-05-30T21:18:00.005+03:00

Последна черта, време е за (равно)сметки.

Не усетих цялата еуфория на завършването, може би защото не се вълнувах истински. На финала нещата са ясни - въпреки милите думи и обещания, оттук нататък сме сами, поне аз.

Осъзнавам, че можеше да изляза и с по-хубави спомени след тези пет години. Осъзнавам, че можеше да е различно. Осъзнавам, че загубих общ език с мнозинството (предимно женското) и загубих и много време в съжаление за случващото се и премислянете му. Осъзнавам, че останах между, някъде в нищото. Осъзнавам, че бях себе си дори когато не ми беше лесно. Не съм тъжна, просто не беше моята чаша чай, както казваше някой.

________________________________________________________

Не съжалявам, поне се опитвам да не го правя. Няма лоши уроци, само зле направени изводи. Последна черта и смело напред. Към новите 5 години.

Ето нещо, което ме кара отново и отново да се усмихвам, което не се промени през това време, за което съм благодарна.

Ами ако...?

2009-05-20T22:04:00.002+03:00

Обсоятелствата са глупаво оправдание. Сигурно съществуват, без значение дали ги наричаме съдба, късмет, вяра, Бог. И все пак, както човек сам си прави всичко, така и сам си пречи. Обстоятелствата са оправдание.

Айзък Азиов- Ами ако...?

Казват ми, че твърде много мисля, правя планове, презастраховам се.

"Ами ако" го зачертавам два пъти. Защото знам, че един ден всичко ще се случи, без обстоятелства и планове.

За спомен*

2009-05-19T21:11:00.005+03:00

-Аз съм охлюв.
-Аз пък-робот.

-Нарисувай ми овца!
-Направи ми борец!

-Кога ще се видим?
-В 2 през нощта.

-Лека нощ или добро утро?

-Кажи нещо, не мисли толкова!

-Не знам какво правя.
-И мен много ме е страх.

-Вече е светло, трябва да тръгвам.

-Вече знам какво значат погледите ти.

-Липсваш ми!
-...

***
Край

_______________________
*Не го чети, мой си е. Пиша го, така се получи. Ако се познаеш някъде - ела по-близо.

Сиво или черно-бяло

2009-05-18T19:44:00.003+03:00

Завърших я!

Преди може би две години се опитах да убедя един учиел, че не трябва да се гледа в черно и бяло, а в сиво. Той не разбра какво имах предвид. А то е било 18% сиво.

-какво е това?
-сива хартия
-виждам
-18% сиво
-18% сиво?
[...]
-...красотата на всяка снимка, Стела, се крие в разработката на средните й стойности, в сивото.черното и бялото са просто крайности, без които и най-интересният негатив изглежда безконтрастен и ... недо... недоразвит.детайлите обаче, животът на снимките , е всъщност в средните стойности

Ще спестя суперлативи и критики. Технически погледнато, нищо особено като изказ и сюжет, дори леко плоска и неясна история, на места клиширана. Не е най-великият роман, напук на резултата от "Голямото четене".

И все пак... добро! Има особеното чувство за свръхдетайлност и описателност, но в същото време жива и реална, проникваща . Любовната нишка, сюжетът с изоставения, съсипан мъж, хаоса в хронологията, диалозите със Стела и нейното описание... просто мой тип усещане. Фактът, че Захари Карабашлиев е фотограф и мислите, техниката, описанието на самия кадър- познато на всеки, който се е изкушавал да снима нещо повече от каква да е снимка, който е вложил нещо от себе си в нея.

И усещането за тотална избубеност, за пътуване без цел. За всичко, което се случва по пътя, около, над и на самия него. Чисто сиво.

Хареса ми и оформлението, чисто графично, особено диалозите със Стела.

Може би ми е напомнило нещо, може би усещането за фотография, за колаж от събития и мисли ми е повлияло. Имаше почивки за размисъл.

Почти начало

2009-05-18T15:06:00.004+03:00

Промените са край, а после начало, естествен кръговрат. Понякога се губя точно между края и началото, от месеци насам.
Трябва ли да обяснявам нещо, което сама не разбирам? Объркващо е да си някъде и да не знаеш къде . Даже не е кръстопът, защото пътища няма между края и началото.
Там, в никъдето, си задавам въпроси, а дори не искам да им знам отговора. Аз съм, не съм се променила, вещите -също,хората-малко,но...
Загубих чувствителност. Някакви дребни емоции, липсват ми. Знам кога и къде си ги изгубих, но не си ги искам обратно. Искам много от другото и колкото повече искам, толкова повче нямам.
Чудя се какво се случва- спокойствие ли е това, или апатия. Сама със себе си вече се научих да се познавам, поне малко. Получава се добре засега. Укротих си сънищата, забравих за някои навици, за принцове и принцеси, за сълзите и усмивките. Сляха ми се емоциите, там в никъдето, като в безтегловност.
Говорила съм за парчетата и ръбчетата, които обичам. Не си ги искам обратно, вече съм ги подарила, така съм го чувствала. Намерих си склад с мечти и приказки, с нежност и хубави думи тук и там, без значение,че не го познавам добре още . Разбрах се с гласеца в мен, който цензурирах безпощадно, сега ни е добре- снимаме, рисуваме, четем, понякога пишем. И тук, в никъдето се случи нещо, не начало, защото беше много кратко, но пък беше истинско.Ще си го пазя, ще чакам да се върне, за да започнем началото.

10 неща, които мразя...

2009-04-07T19:55:00.002+03:00

Да започна с уточнението. Мразя - избягвам го принципно (да го казвам и чувствам), тук използвам, за да се получи паралел с онзи филм. Не харесвам, дразня се, тормозя се, отблъсква ме, избягвам -това седи зад моето мразя.

1. Мразя да мразя, колкото и тафтологично-парадксално да звучи. Обясних вече.

2.Мразя лъжата, както и всичките й имена-оправдания. Може да се цупим на истината, но от лъжата се погнусявам.

3.Мразя ограничеността, защото я срещам всеки ден и защото не мога да я променя. Мразя да се самоограничавам и да се опитват да ми го наложат.

4.Мразя абсолютните капцитети и съвършенства, защото са фалшиви. Евтино фалшиви и смешни. Мразя да не признаваме грешките си.

5.Мразя суетата и нейните прояви. Лъскавото крие нещо, обикновено мръсничко и грозно. Пък аз и мръсотията не обичам.

6.Мразя егоцентризма. Ако нямаш нищо което да те тегли извън твоя радиус, по-добре да живееш сам.

7.Мразя еднообразието. И оттук- тези, които чакат някой да ги промени. Или които искат да са като всички.

8.Мразя мрънкането. Да търсиш вината първо в другия, в обстоятелствата и в съдбата за мен е слабост и липса на самоотговорност. Да критикуваш, без да кажеш нищо конструктивно- също.

9.Мразя крясъците. Излишни са, не убеждават, нараняват и загрозяват всичко.

10.И най-много мразя, когато аз съм си понякога омразна.

2009-04-05T18:22:00.002+03:00

Доказано е, че страхът причинява стрес и затруднения в общуването. Напоследък се говори за следенето в интернет, за достъпът до лична информация и опасностите от това. Страх ли ни е?

Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх (плагиатствам нагло). Ако се боим, че може да бъде злоупотребено с нас, защо показваме толкова във виртуалното пространство? Защо е по-лесно да общуваш по интернет, а не очи в очи? Защо имаме нужда да сме анонимни, полу- или напълно? Чувстваме ли се пристрастени?

Лесно е да излъжеш, лесно е да кажеш и истината, особено от разстояние. Имаме приятели в пространството наречено Интернет, които никога не сме виждали. Прекарваме часове пред компютрите и "общуваме". В един момент, когато сме разкрити, когато има "опасност" да бъдем истински и реални, се страхуваме. Можем да сме каквито искаме, да се крием, да си останем завинаги тук, където си е нашето място- въщност едно несъществуващо нищо. Можем и да общуваме, да излезем навън, да видим нечии очи, да чуем нечий глас, да открием нещо ново. Ако не ни е страх. Пристрастяваме се към анонимността и се нуждаем от нея. Откритите отношения ни смущават, комуникацият ни се свежда до тракащите клавиши и забравяме, че един сладолед в слънчев следобед в парка би н направил десет пъти по-щастливи, отколкото тричасова "комуникация" в скайп например.

Комплексът ни, общочовешки, личностен, емоционален, какъвто и да, ни затваря. Страхът, че ще ни отблъснат ни пречи да ни приемат. Страхът от опознаването и истината. Страхът от чувствата и емоциите. Стахът от новото. Толкова много страх!

Хипотетично погледнато, ако сме открити, значи сме щастливи. Нямаме притеснения, комплекси, страхове. Общуваме, смеем се, плачем. Фактът, че сме навън ни помага да сме истински. Фактът, че сме открити, ни прави истински.

Доказано е, че слънцето и шоколадът доставят ендорфин, който ни прави щастливи. Щом сме щастливи, значи сме истински. А навън пече. Време за усмивки, щастие и истина.

2009-04-01T19:29:00.002+03:00

Днес раздавам слънце и щастие! Изпълва ме, прелива, гъделичка и прави усмивки! Подарявам на всеки желаещ :)

От пусто в празно

2009-03-30T19:14:00.002+03:00

"Кухо, кухо, та чак вдлъбнато", "Кухо като шест хралупи" и т.н. изрази на добър познат, които си намират мястото сега.

Седи си човек, веселко му е, после изведнъж една сутрин му се изплъзва - празна сутрин. После празен ден и празна вечер. Празни завивки и сънища. И още един празен ден. На кухо бие. Чак вдлъбнато.

Седи си същия човек в кухото, можем да го наречем депресийка, от малките такива(сещате се, в окена). Решава да се поразсее малко, да се срещне с хора, да се понапълни малко със смисъл. Ама забравя, че прелива от пусто в празно. Когато другите около него са празни, няма с какво да помогнат, разговорите тип "сексът и градът" не изискват много. Нито акъл, нито място. Затова не намират начин да запълнят кухото.

От друга страна, кухината е двойно вдлъбната. Човекът няма какво да каже, всъщност има, но рискува всичко да увисне в още по-кухото, да остане неразбран. Така и става, като често преди. От своя страна другите проявяват кухо разбиране и мълчание, пък и не им се слуша много. "Кари Брадшоу разбира от...". Не и от кухо.

Опасно е да те обземе кухината. Друго е да си на островче- може да е малко, ама е над ... Май съм паднала и съм забравила как се плува.

Хайде обратно към пустото и празното.

Лошото време и времето в мен

2009-03-22T19:57:00.003+02:00

Когато си премръзнал, всичко е сиво и мрачно, калта те залива отвсякъде, не срещаш нищо друго освен мрак и песимизъм, е много хубаво да си имаш едно вътрешно огънче. Както обичам да казвам, на едно цвете му трябва само малко дъжд (или сняг - според ситуацията) и после- малко слънце.

Когано навън е студено,ела
ела в моя дом накрай света
затичай се бързо при мен сега
аз сам съм и паля отново нощта

Когато във небето лети пролетта
ела във дома ми студен
ще чакам дъжд да носиш и много цветя
и аз в топлина съм роден

навънка е тъжно и мрачно със дни
ела в дома ми отдавна студен
ще пия водата на твойте очи
а после отново ще бъдеш до мен

Рисувам(е)

2009-03-20T19:45:00.002+02:00

Рисуваме картина. В идеалния случай имаме композиция по правилата, съразмерни фигури, пропорции, съгласуван фон, естетическо цветово усещане. Накратко- съвършенство.

В реалния случай има нещо нередно. Невинаги е очевидно, но поглеждайки картината то смущава. Твърде мрачен фон? Абсурдна композиция? Незавършеност? Тук има несъвършенство. Накратко- красота.

Модел, подсъзнателни внушения, симетрия, пропорции- казват, че това е красота.

Аз обичам дефектите, ръбовете, парчетата, тайните джобчета, неповторимото. За мен то е красиво.

Рисувам. Това, което не ми харесва, остава на заден план, в мрачен фон. Това, което обичам, поставям отпред, правя го красиво, коронясвам го, ретуширам го, уголемявам го - то изпълва картината. Слагам слънце и звезди, загатвам усмивка, посипвам с пращец. Имам си и рамка- тънка и незабележима, от прозирна материя - измислена някаква. Картината ми е жива и се променя - понякога заема цялата стая, понякога се свива зад вратата. Случва се да стесня рамката: гледам под лупа - несъвършена е. Опитвам се да се примиря, но откривам големи петна, антикрасиви. Избиват тук-таме, прозират - така виждам нещо ново. Понякога ми харесва, а по-често- не.

Несъвършенствата и красотата са свързани. Въпросът е колко от тях могат да се поберат в рамката без картината да се превърне в гротеска. Понякога се опитваме да ги тушираме, да запечатам усмивка отгоре, но рано или късно те се връщат.

А после- не намирам картината в стаята, останала е само рамката. тогава плача дълго. Прибирам я в чекмеджето при старите рамки и оставам със спомена. Продължавам- с надеждата, че следващия път ще съм по-добър художник.

Искам да рисувам(е) красота! Както винаги- отворено за всеки рисувач.

Благодаря

2009-03-08T12:16:00.002+02:00

Днес жените имат празник. И много се ядосвам, когато някой го честити на мен или ме пита дали ще празнувам. Това е празник на жените и майките, а с примерите в живота ми съм все още далеч от това да бъда жена и майка.

И никак не е лесно да си жена. Както казва Симон дьо Бовоар, не се раждаме жени, а ставаме такива. Не съм отричала феминисткото си настроение, мисля, че няма нищо лошо в него. Да си жена е изкуство, а да си прекрасна жена- истинска дарба. На мнение съм, че само жена е способна да се справи със семейство, кариера, образование и въпреки всичко да остана нежна и любяща, истински красива и независма. И да носи в себе си (а не на себе си, както за съжаление се случва напоследък) нещо тайнствено и привличащо. Затова днес искам да благодаря на жените в живота ми, които ми показаха и добрите, и лошите страни на характера си, които несъмнено са ми пример какво да (не) съм аз.

Майка ми- за всичко, което съм, благодаря! За любовта, която ми даваш, за любовта, на която ме научи, за критиката ти, за честността, за уюта. И за още толкова много неща!

Мила, Невена, Цветелина- никога не съм ги наричала така, защото ги уважавам прекалено много. Днес обаче си го позволявам. Това са моите учителки и то в много неща извън учебниците. За тяхното държание и за всичко, което са, за излъчването им и за отношението - благодаря!

Благодаря и на моите малки жени, които все още не празнуват, но са нежни и чисти създания, на които няма да мога да кажа всичко в няколко реда! Благодаря, че сте до мен, че никога не ме забравихте, че не се отказахте, че знаете как да ме развеселите, че се разбираме без думи. Благодаря ви, че сте различни, единствени и истински!

Благодаря и на всички онези, от които се разочаровам непрекъснато. Няма лош урок, зависи какви изводи ще си извлечеш от него. Защото един лош пример понякога е по-полезен от множество добри. Благодарение на лошия приемер знам някои неща. И то важни.

Без име

2009-03-06T16:54:00.003+02:00

Без име. Като "Оркестър без име". Като история без имена.

Избягах от рожден ден, почти мой, за да отида на театър. "Оркестър без име"- мюзикъл на Пловдивски драматичен театър. Предпочетох да съм публика на това представление, отколкото да играя цяла вечер в друго, из пловдивските чалгаджийници. И не сгреших.

Мюзикъл не е точно жанра за представлението, но пък сега подробности.Определено не и най-доброто представление, което съм гледала, но все пак много леко и забавно. Сценарият- от филма, песните - от 80-те, изпълнението- и от актьори, и от публика. Издържано в ретро стил (ризките, бакембардите, танците, репликите), много свежо и познато. Песните бяха на ниво, доста над Мюзик айдъл. И все от любимото ми бг. Наистина красиво и зареждащо. Може би ми хареса заради обастановката- актьорски състав околко 20 човека, все млади, изпълнение на песните наживо (и то какви песни...), духовити и всепознати реплики. Беше вечер с ''море, любов и още нещо''...

2009-03-01T17:09:00.003+02:00

19 години по-рано:

Мама все още чака да се родя, което се случило горе-долу по това време. Вече съм закъснявала, като си закъснявам и до ден днешен. След разходката й с татко до култовия пловдивски Альоша и обратно, аз се появявам на бял свят. Точно на първи март. Тъй като съм от закъснелите бебета, мартеничка за мен не била останала. За сметка на това днес никой не ме забравя, особено мама- винаги първа ме закичва и ми пожелава да съм бяла и червена. Родила съм се под звуците на ансамбъл "Тракия"(репетиционната зала е точно под родилния дом, наближавал трети март...), напук на липсващата мартеничка. И пак напук, до ден днешен не мога да танцувам хубаво. Като първа радост на мама и татко, до първата си годишнина имам поне двадесет хиляди снимки... Сега на свой ред аз обичам да снимам. Не мога да кажа, че липсва символика в живпта ми, още от първите мигове. И противоречия също.

Днес:

Чувствам се пораснала. По-пораснала, отколкото на 18. Винаги на моята дата (хах, наистина си го чувствам като само мой празника) има много събития. Тази година- още повече. Почувствах се някак странно пораснала и сама. За първи път телефонът не звъня посред нощ, всички бяха по-умерени, по сдържани, за сметка на това като че ли и по-искрени. Вече не тръпна от вълнение като преди. Май порснах, колкото и да не ми се иска. Няма ги вече среднощните изненади, прегръдките през сълзи. Но е истинско. Станах реалист, не за един ден, вече съм по-умерена. За добро или зло. Все повече е убеждавам, че всеки ден може да е празник, зависи как всеки си го направи. И че хубавите спомени и приятелските усмивки са най-добрият подарък. Както и прошката - умението да я поискаш и да я дадеш.

Самодостатъчност

2009-02-28T10:47:00.002+02:00

Напоследък говоря и мисля само защо се чувствам зле. А забравям малките неща в живота си, които ме карат да се усмихвам всеки ден.

Стана прекалено тъжно. Плача много, много мълча, много преживявам. Време е да простя на себе си, да забравя за другите, да ги игнорирам и да не мисля за случилото се. Без да съжалявам. Време е да се усмихна заради хората, които ме обичат, и най-вече заради себе си.

Основно заради себе си. Четох, че човек трябва сам да е източник на щастието си, да не зависи от външни фактори. И наистина е така. Време е да си стана самодостатъчна, да се науча да махвам с ръка и да забравям. Време е истински да се погрижа за себе си.

Време е да бъда егоист в най-позитивния и лек смисъл. Сега на свой ред ще радвам хората, които се опитват да ме развеселят, да ми помогнат да се справя. Сега ще бъда решителна, ще правя каквото смятам за добре без да се колебая. Ще запазя изводите, които си направих след много сълзи, ще продължа и ще гледам внимателно, за да не пропусна нещо важно, вместо да съм мрачния образ. Ще правя всичко, което искам, за което не получавах подкрепа, от което се лишавах без да е нужно. Ще бъда себе си и само себе си, каквато трябваше и да бъда. Ще поправя разрушеното, ще направя нещо ново.

Крайно време е. Една голяма усмивка!

Страховете наяве

2009-02-22T22:34:00.003+02:00

Гротеска. Може би това е най-точното за света около мен напоследък. Вървя по улиците и виждам само изкривени лица, луди, странни случки. Мисля си, че си въобразявам. На следния ден - пак същото. Или светът е гростесков наистина, или аз мисля гротесково.
Страхът не ми е присъщ. Не съм от безстрашните и самонадеяните, но все пак.. А напоследък става нещо. Нямам спокойствие, непрекъснато ми е тревожно, нещо вътре в мен трепери, плаша се от хората по улиците, непрекъснато превъртам минали случки, минало недействително, бъдеще евентуално и сегашно гротесково. Както и в сънищата ми(все познати срещам там), в момeнта и мислите ми са за близките. Eдва ли е от вчера тази метаморфоза. Мисля и премислям, треперя и плача и разбирам накрая. Бягала съм твърде бързо и някъде настарни от пистата и съм пропуснала травмите им, постиженията им, новите им съотборници. Или не съм искала да ги видя. Е, сега няма как- бягаме до време, а после идва ред на награждаването. Този път съм извън класацията.
Мисля и премислям. чух нещо много истинско наскоро - всеки може да е съпричастен, но само истинските приятели могат да се радват на твоите успехи. В момента не мога да се радвам дори на собствените си успехи. Това значи ли, че дори сама на себе си не съм вярна? Мога ли да простя и да бъда приятел отново?
Всичко е изкривено - усмивките, погледите, думите. Мнителна ли съм, или страховете ми оживяха, или Те наистина са станали гротески?

п.п. Снимката е от Брюксел. Тези двамата ми напомниха за хората покрай мене в момента-цинични и нагло-забавни. А иначе в Белгия беше хубаво, но спомените ми се развалиха. Яд ме е да кажа, но беше глупава детинска постъпка от големи хора. И грозни обвинения от още по-големеещи хора. Както и да е, по съвет на приятелка ставам бохем и се правя, че нищо не забелязвам вече.

Чай с черен пипер, карамфил и джинджифил

2009-02-15T23:06:00.003+02:00

Беше топло и уютно. Знаех го още преди да отида. Още щом прочетох разбрах, защото познавах хората. Не мога да кажа, че са приятели, но са от тези, които ме зареждат. А чаят беше страхотен. Разговорът към него още повече.

Почувствах се много малка и сива, заблудена и обикновена, заради разговора. И въпреки това фактът, че има с кого да поговоря, ме поизправи малко. Имам нужда да го кажа.

Греша и то често. Лутам се непрекъснато, търся нещо, което искам да съм. Плаша се от това, което намирам, срам ме е от това, което искам правя, а после ме е срам от мене самата. Искам спокойствие, мир, искам яснота и подреденост, а всичко е точно обратното. Искам да изоставя всичко старо и ненужно, но не ми достига смелост. Искам промяна, а нямам воля. Летя за часове и после пак се впускам в едно и също ежедневие, с едни и същи хора, с едни и същи проблеми, които ме изчерпват. Мога да съм друга, друга съм, но много се промених. Загубих много, много от себе си. И си го искам обратно.

Все още ме интересува хроското мнение. А не трябва. Все още се боря да доказвам, че заклеймяването на хората, без да си ги опознал, е глупаво. Все още съм заклеймена заради грешките си. Все още се опитвам да ги поправя, а понякога просто искам да избягам, да започна наново, по-лесно е. Все се връщам назад, понякога ми се струва, че повече вървя назад, отколкото напред. Понякога съм щастлива и искам да го запазя. Поякога искам много, мисля много, но малко казвам, малко показвам. Понякога искам да се върна назад и да започна отначало. Все още вярвам в новото начало (а утре е понеделник...).

Все още имам нужда от някого. Имам нужда от нещо ново, наистина ново- не знам какво е, просто ще е различно и ще го позная. Все още имам нужда от себе си, от срещите само между мен и скритото в мен. Все още ми липсва смелост, решителност. И все така вярвам, че всичко ще се нареди. Все още вярвам, все още искам... И знам, че ще стане. Че няма да се предам. Че няма да избягам.

п.п. Наскоро ме обвиниха, че съм си водила обществен личен дневник. Нека! Опитвам се да кажа нещо и да, лично е. Пиша тук, защото имам потребност, защото преодолявам страха си да започна, страха от белия лист, а и много други вътрешни страхове. И ми харесва!

Обичам!!!

2009-02-14T17:09:00.002+02:00

Напук на Свети Валентин, на едничкия ден в годината, който да изразява обичта, на розите и подаръците по навик, на фалша в чувствата на този ден, на романтиката веднъж годишно и афиширането колко обичаме, ето какво истински обичам аз.

Обичам хората, с които се разбирам с без думи, с които съм била в най-прекрасни и най-тъжни моменти, с които ще съм и днес, и утре.

Обичам неподпраавената честност дори когато боли. Откритите отношеня и истината.

Обичам вътрешно красивите хора, с "красиви умове", само срещата с тях ме прави щастлива.

Обичам рано сутрин, преди всички да са се събудили.

Обичам слънцето и морето, сладоледа и вечерните разходки. А ако са заедно, най ги обичам.

Обичам дребните подаръци - големи изненади, които са направени с мисъл за мен, за това какво обичам, които ме карат да се усмихвам винаги като ги погледна.

Обичам да правя хората щастливи.

Обичам снимките.

Обичам изкуството във всякакви форми, колкото повече, толкова повече!

Обичам капучино.

Обичам дъжда и тишината.

Обичам противоречията.

Обичам красивите думи, красивите истории, красивите отношения.

Обичам да запълвам всяка минута, да живея бързо и да взимам и давам максимално.

Обичам да сънувам.

Обичам да пиша.

Обичам да съм цяла, завършена, изпълнена с любов, да се усмихвам без причина и да плача, да съм себе си и да съм обичана за това.

Обичам обикновените дни, превърнати в празник от жест, усмивка, поглед, от нищото, от емоциите...

Повече от изненада

2009-01-25T14:45:00.000+02:00

Представи си, че разбираш за конкурс. Представи си, че се пише есе на изтърканосимволна тема. Представи си, че решаваш да участваш, защото искаш да кажеш нещо по-различно, въпреки, че знаеш какво се търси. Представи си, че изпращаш всичко в последния момент, както винаги и забравяш за цялата тази история. Представи си, че си убеден, че няма какво да чакаш, защото се очаква нещо по-проевропейско. Представи си че печелиш. Представи си, че лично ти казват, че написаното е стойностно. Представи си как не се радаваш и как и другите не се радват. Представи си, че ти става изключително смазано на душата и че наградата някак си не те трогва заради съпътстващи събития в живота ти в момента. Представи си , че осъзнаваш какво се случва по-късно и се радваш. Представи си, че ще видиш Брюксел за два дена. Представи си, че се усмихваш широко и вече правиш списък с неща, които трябва да видиш ... Представи си, че наистина се случва и спри да си представяш!

16+16

2009-01-24T16:47:00.004+02:00

Всичко ново е добре забравено старо, беше казал някой. Ето как нещо реално ме върна към това прекрасно стихотворение... Макар и годините да са малко повече, макар морето да е далеч, всичко ми звучи близко и истинско:
16 плюс 16

За кой ли път по този бряг преминаха

едно момиче и едно момче,

живели по шестнадесет години,

а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено

по темата, наречена съдба,

и мислеха, че всичко са узнали,

щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват

това, което крият всеки път,

но вярваха, че докато са живи,

те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се -

животът има свое странно Не:

шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,

а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато

света се гледа с четири очи

и радостта е двойно по-богата,

а мъката наполовин горчи?

За кой ли път по този бряг преминаха

едно момиче и едно момче,

живели по шестнадесет години,

а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано

морето, този вечен великан -

голямо като обич неизказана

и синьо като път неизвървян.

1958

Ето и още от него тук

Лична история със Съдбата

2009-01-18T20:07:00.003+02:00

Тя се събуди и заплака. Всъщност беше заспала плачейки, а може би и цяла нощ не беше спирала. Видя се в огледалото и това не й хареса. Сложи си изкуствената усмивка и едни розовеещи очила, които да скриват очите й. И денят започна. Поденият фалшив ден- и как да е истински. Свали колието, което беше носила месеци наред, защото я задушаваше. Изведнъж беше натежало. Плака почти цял ден, но никой не забеляза. Мислеше да се обади на приятел, за да сподели какво й тежи, но се сети, че няма на кого. Последното останало й доверие се беше изпарило вчера. Не беше точно изпаряване, защото й го откраднаха и я излъгаха, че била съдбата, тя така решила да стане. "Колко лесно съдбата да е виновна за човешки грешки" си мислеше тя. Накрая се успокои и си спомни, че трябва да е силна. До моментът, когато усети симптоми на някакъв нов щам, а нямаше дори кой да я попита как е. И отново заплака. Намери си занимание, колкото да не я забележат и разпитват. И продължи да си плаче. До края на деня още няколко пъти й обясниха за съдбата и различията човешки, които били много важни в отношнията, но някак си досега не са били забелязвани, така добре се маскирали, че прличали на любов. И изведнъж, след проблясък небесен, съдбата променила чувствата на човека. Много "и" станаха. А все напразни. Като че ли й олекна. Сега вече не я болеше, а беше обидена. От съжалението, което се било настанило отдавна в отношенията, без тя да разбере, и било изместило чувствата. Е, поне сега знаеше. Поосмисли нещата и разбра, че сълзите не помагат (не че не го знаеше, само го беше позабравила). На края на деня болката вътре и вън беше почти еднаква. Свали си усмивката и очилата и се легна. Затвори очи и си представи как утре поне още десет пъти ще се сблъска със съдбата, без дори да знае какво е това- всеки си има различна теория и в крайна сметка е едно голямо ОООправдание. Почувства се виновна, че знае толкова малко за нея, пък тя била през цялото време между (по-скоро срещу) нея и любовта. Помисли си дали би се оправдала със съдбата, ако не може да намери нещо по-правдоподобно. Ето, че други го правеха и си спестяваха много по този начин. "То просто не зависи от мен!" чуваше отново и отново. Почувства се глупава, че не е разбрала по-рано, че не е направила нещо, че не знае разликата между съжаление и чувства. Вече всичко се сливаше, нямаше смисъл, нито виновни, още по-малко чувства.
Запа, за да се събуди и отново да се срещне със съдбата.

2008-12-28T23:43:00.002+02:00

Аз съм тази, която се надява и вярва. Напразно.

Аз съм намръшеното, сърдито човече на празниците.

Аз съм тази, която се страхува от празниците.

Аз съм тази, която чака празнците и после се разочарова.

Аз съм тази, която плаче на празници.

Аз съм тази, която иска да не може да плаче. И да няма за какво да плаче.

Аз съм тази, която иска да бъде чута. И все още не разбира, че да те чуят не означава да те разберат.

Аз съм тази която прелива, прехвърля, пробива, успява, преуспява, започва и довършва, постига и достига, която дават за пример. На другите. А за себе си не иска да е такава.

Аз съм тази, която иска да види ценното, което е невидимо за очите. И иска другите също да го видят.

Аз съм тази, която се раздава и накрая не остава нищо след себе си и за себе си.

Аз съм тази, която живее на бързи обороти, толкова бързи, че понякоча чак не усеща дали живее.

Аз съм тази, която успява. Да заблуди другите и дори себе си. И после винаги нещо я връща към нея самата.

Аз съм тази, която чака начало след края. А кръгът няма начало и край.

Аз съм тази, която се надява, че новата година носи нещо ново. А тя е като старата. Както и аз съм си страта. И старата година е оправдание за неуспехите през новата. Както и старата аз ще е оправдание за новата аз.

Аз съм тази, за която празничният дух е далеч. Защото празниците са далеч. Защото смисълът им е далеч. Защто вярата в смисъла е далеч. Защото илюзиите са били толкова често близки и истински, че вече съм ги изпртила надалеч.

Как Голямото четене се превърна в Голямото разочарование

2008-12-15T21:54:00.004+02:00

Дойде и моят ред да се включа в "Голямото четене". С добри намерения и очаквания занесох любимата си книжка пред библиотеката днес. За да съм честна, купих я специално, защото моят екземпляр си има сантиментална стойност.

11.30 пред библиотека "Иван Вазов", Пловдив: Никакво развитие. Малки групички, нищо не се случва.

12:00: Все същото, само че хората са повече, предимно неориентирани деца, доведени под конвой от учителките си, преминаващи по 20 пъти по краката ти. Чува се духова музика.

12:30: Всичко вече започва да прилича на всенароден празник: музика, танци, хора, всеки дъвче по сандвич, като че ли сме дошли за хляб и зрелища, не за книжки.

13:00: Така нареченият камион на "Голямото четене" пристига. Тълпата се спуска: най-малките и още предъвкващи - най-отпред си оспорват първото място с пенсионерите.

13:30: предвижила съм се точно пет крачки, защото влизането е стадно: няма ред, търпение, съобразителност. Чувствам се приклещена и в безизходица, но все пак държа да оставя любимата си книга и да видя прочутия камион. Между временно забелязвам любимите книги на гругите: една пенсионерка с христоматия за изпитите след 7ми клас (?!?). Бутането продължава. Излиза самодоволен хлапак от камиона и издига високо над главата си "Шифърът на Леонардо", за което получава бурни увации от съучениците си!

13:45: Вече съм в камиона- симпатично място с няколко рафта книги, приятен интериор. С нетърпение се впускам да си търся някоя интересна книжка, без посока. Обаче не се получава. Между 3 Библии, 2 автобиографии на Георги Димитров, книга за Кърджали, подобна на рекламна брошурка и "Направи си сам" изборът е доста труден. Все пак, след 15 минути се сдобивам с фототипно издание на "История славянобългарска", прекрасна книжка.

Час по-късно: Премръзнали и разочаровани, изпуснали към час от училище, ровили се сред бумагите за нещо ценно, все пак решихме, че няма да повторим с "Голямото четене".

В резюме: Една чудесна идея, доста благородна, но с лошо изпълнение. Чакането, блъскането, заливащата незаинтересованост на по-голяма част от участниците и камионът, превърнал се в място за излишните, а не за любимите книги - всичко това убива удоволствието. Е, дано има второ издание и дано организацията да е по-добра.

Предколедно

2008-12-13T10:11:00.004+02:00

Звънчета и камбаники, подаръци и Дядо Коледа зад всеки ъгъл, светлинките на града и коледната украса. Както всяка година. Няма лошо, само че коледното настроение не идва само от празника. Той е веднъж годишно, а другото остава. Защото животът е суров и покрай Коледа.

За последната седмица- две си отидоха няколко млади човека, някои от тях дори и познати. Какво ли си желаят за Коледа роднините и приятелите на 17-годишно момиче, починало от рак ? Може би подаръци под елхата или обилна трапеза? Какво значи Коледа пред това? Защо няма човечност между хората, защо никой не се трогва, защо на нас се гледа като на потенциални престъпници, вместо като на потенциал за развитие? Защо и пред трагедията сме жестоки? И защо ни е Коледа, когато вече нищо не е останало от нея, освен блестящата показност? Преди поне бяхме лицемери на празниците, бяхме добри на Коледа, поне тогава. А днес дори не се замисляме. Коледа ли е щом хората вече на са хора, щом единственото, което чакаме е някакъв подарък свише? Ако можеха да ни подарят човечност или загриженост, ако можеха да подарят утеха за страдащите и изцеряване на болните, дали тогава щяхме да сме по-различни?

Дали е въпрос на етика или на човечност да си съпричастен? Дали училището има смисъл, щом там няма място за човешки отношения, за свободни позиции, за открити отношения? Дали учител е само преподавател или се иска и нещо повече? Ако да, то какво остава, ако срещу нас стоят безхарактерни и нечовечни хора!

Сънища

2008-12-07T22:14:00.003+02:00

Напоследък често сънувам. Наяве повече, отколкото насън. Моите сънища са кошмари и после бързо ги забравям, защото ме объркват. Дори се събуждам объркана. Затова реших да ги снимам- по-лесно е да се бориш с реални кошмари.

Понеделник

2008-11-23T20:13:00.002+02:00

Няма по-страшен ден от понеделник. Той е моята надежда. И моят страх. Казвам си , че от понеделник ще... Хиляди неща ще... И в неделя си давам сметка, че хиляди неща не съм...

Идва още една седмица, в която си казвам ще... И нищо не се променя.

От понеделник ще се променя. Ще спортувам. Ще се организирам. Ще спя колкото си искам. Ще се осмеля. Ще кажа "край". Ще съм усмихната. Ще плача само когато съм сама. Ще стана уверена. Ще съм друга - такава, каквато искам.

Истината е, че няма. Новото ми дава надежди винаги. Новата година- с нови възможности, новото училище - за нови хора, новата седмица- за нови промени, новият ден- за нови надежди. Само че аз трудно се променям. А когато това се случва, обикновено не е към добро. Правя компромиси и все грешните. Отстъпвам, нагаждам се, а не това искам. Искам да съм себе си, но... Всъщност съм.

А утре е време за истински понеделник.

2008-11-21T11:10:00.000+02:00

Днес е ден за спомени. Не знам дали от есента, времето, зодията или други празни оправдания, но днес се чувствам така. Празник е. А за мен много важен. Имам склонност да се радвам на чуждите праници повече, отколкото на своите. Отново не знам защо, но от година на година все по-малко рядко си броя дните до рождения си ден 3 месеца по-рано. Но днес е важен ден. Напомня ми много неща.

Едното нещо, което ми напомня, е част от мен или аз от него. И затова вечено сме в конфликт. Един на друг си напомняме колко си приличаме, макар да твърдим, че сме различни. Обичаме се безспорно, рядко си го казваме, но пък знам, че няма друг, който повече да държи на мен. И е логично. Пиша всичко това, защото знам, че няма да го види. И защото знам, че ще му се обадя да му кажа колко го обичам, че той ще ме разбере, че го знае, обаче не стига. Някак си все ще остане непълно. Все едно казвам на част от себе си, че я обичам. Виждам себе си, виждам си ръбчетата и таралежовите боли, ината и разпиляността и въпреки това си казвам, че сме различни. Да, ама не сме! Имам повече от него, отколкото от себе си...

Другото нещо намерих случайно или по-точно то ме намери. Често сме в спор и не сме съгласни, но въпреки това знам, че се разбираме с половин дума. То отана с мен и аз с него въпреки всичко, което се случи и продължава да се случва около нас. Преди време ми каза, че съм голям бурен, сега е мой ред да отвърна. Рядко сме си казвали, че държим една на друга, но няма нужда, и двете си го знаем. Често си казваме нещата право в очите, рядко си премълчаваме, още по-рядко се засягаме - все пак тя е моето цвете. А вече е и голямо цвете, но със своите четири бодли не може да се пази от целия свят...

Честит рожден ден, татко!
Честит рожден ден, Цвете!

Голямото семейно четене

2008-11-12T17:21:00.002+02:00

Може би не съм била от децата със спокойно слеско детство, бабини манджи и дълги ваканции. Рядко говоря с баба си на съществени теми, макар че ни дели едно стълбище. Обаче й обичам историите, онези за детството. Любимата ми е тази за майка й. Тя беше жена висока не повече от1.50, кростка, тиха, усмихната. Това, което ме е учудвало за нея е бил фактът, че имала една голяма мъка: не можела да чете. Не я пуснали на училище като малка и не се научила. Можела да брои и смята, но четенето никога не научила. И страдала от това. Баба ми е грамотна жена, но и нея не я пуснали да учи много.

Баща ми също има интересни приказки. Като бил малък четял постоянно: докато закусвал в едната му ръка била чашата с чай, в другата- книга. На връщане от библиотеката четял вървейки.Четял нощем и винаги го хващали- въпреки кърпите на процепа на вратата и фенерчетата под одеялото. И тук баба и дядо стават лошите герои. Изгорили му няколко книги, а той казва, че това било много грозно. От своя страна, баба казва, че бил странен. Викнали я в гимазиятя му- посоянно седял и четял на последния чин, преписвал си и си се занимавал с нещо свое - класният я предупредил, като знак за опасност. Пък тя и днес не вижда ползата от четенето, като баща ми пак с труд си изкарва хляба.

А за мен и четенето не знам какво ще се говори някой ден. Едва ли съм като баща си, едва ли и ще стана някога, но пък кой е казал, че четенето е наследствено? За мен си е по-скоро потребност на вътрешността ни, понякога разяждаща и силна, друг път по-мързелива.

Синьо

2008-09-14T18:35:00.007+03:00

Цяло синьо море.
Синьо диво небе.
Светло синьо небе.
Просто целия свят.

Обичам морето. Никога не съм прекарвала там повече от десет дена , а все едно животът ми е свързан с него. Гъделичкането на пясъка при първите стъпки, дъхът на сол, синьото. Както казва еднин познат " ...Една мечта си остава желанието ми за малка къща на морския бряг, където с приятелите да изпращаме деня под звуците на вълните и неизменното "cafe del mar"..." . Той снима чудесно, а аз се опитвам. И ето резултата:

2008-08-14T16:02:00.002+03:00

Какво ще правиш това лято?

Морето, планината, бирата с приятели... Ако все пак ти се прииска да почетеш, не забравяй, че имаш права :

"Читателският кодекс (Или неотменимите права на читателя):

1) Правото да не четеш.
2) Правото да прескачаш страници.
3) Правото да не дочетеш книгата.
4) Правото да препрочиташ.
5) Правото да четеш какво да е.
6) Правото на “боваризъм”. (Накратко казано “боваризъм” е тъкмо онова бързо задоволяване единствено на нашите “сетива").
7) Правото да четеш къде да е.
8 ) Правото да кълвеш оттук-оттам.
9) Правото да четеш на глас.
10) Правото на мълчание. "

Даниел Пенак "Като роман"