С автограф

Кое е по-старшно: да напишеш автобиография, в която да разкажеш за всичко, което си се опитвал да забравиш и от което си искал да избягаш, или никой да не я прочете?

В отговора на този въпрос се крие отговорът на това защо не искам да разкажа своята.

В Un roman français Фредерик Бегбеде не е на себе си. Няма го хедоноистът-егоист, коийто живее само и единственo за и със себе си, усещането з безсмъртие, дадено от поредната тънка бяла линия, наглостта и арогантността към самия себе си. Бегбеде се преоткрива и това не ми харесва. Мисли за детството, за детето си и провалените бракове, за напразния пуберски бунт, който води обратно към самия него. Изобщо мислите в подземията на парижките затвори, търсенето на причина за реалността, разголването и обяснението на показността и зашеметяващата наглост на Бегбеде... изгуби ме.

Оголена и изложена неприкрито, играта на Бегбеде с читателя вече не може да бъде същата. Сега пропорциите реалност-фикция-кокаин както и унаследеност-индивидуалност, са ясни. Бегбеде, със структурираното си френско писане на добре образован млад аристократ, с искреността и изчерпателността си, натъжава.

Цялата ретроспекция, към детството, което се опитваме да изличим, за да остане само онова с игрите, пакостите и игрите на топка и сапунени балони, е повече от болезнена. И не защото не сме успели да забравим, а защото не сме успели да избягаме. Всеки един е беглец на миналото си, отрича, забравя, украсява или се срамува. Една лъжа, повторена 1000 пъти, става истина, а една истина, премълчана поне толкова?

Обичам истински човек, за чието детство знам толкова много, че ако беше моето, едва ли бих го понесла. Но той е силен, толкова силен, че няма нужда от никого в живота си. Обичам и приятел, който замени липсата в живота си с прекрасен човек, с когото са си напълно самодостатъчни. Познавам и себе си, която може да говори за много по много, а я е страх да помисли за своята история.

Да бъде продължено в бъдеще.