Ретроспекция към гнева

В девети клас знаех как започва "Илияда" - с гняв, на Ахила Пелеев. Бях почти горда от този факт, анализирах гнева, обичах старогръцката митология още я обичам и помня митовете... и гнева. Смешното е, че тогава не знаех какво е гняв. И както често се случва, разбрах какво е по-късно. Гняв,който като че ли идваше от мен самата и се връщаше пак към мен. Крещях, плаках, не общувах,не спях (това май не се е променило), не се усмихвах дори, даже още пазя съобщение от приятелка която ми казава, че е крайно време вече да се поусмихна, че са забравили как изглеждам така. Мълчах много, започнах да пиша повече и това даде някои много приятни резултати... Връщам се там година по-късно, където съм като онези морски животинки, като кълбенца, които само при допир още повече се свиват. Хубавото е, че мога да се усмихна над това и да разбера за какво ми е било необходимо, да, дори полезно. Казват, че гневът е разруха, грях, гибелен... на мен ми донесе повече, отколкото загубих. Беше като отрезвяване и превъртане - на 360 и пак обратно. Винаги съм се плашила от височини, всеки, който го е изпитвал знае как всичко в теб започва да шуми, не виждаш нищо, краката ти се подкосяват... Сега се чувствам стабилна, знам, че мога да разчитам на никой, само на себе си. Сякаш се спуснах от високо, без въжета, без да казвам на никой, само че този път нито заболя, нито беше страшно. Насладих се на полета, особено, когато се върнах година назад.Защото знам, че без моят гняв, който ме беше обсебил напълно, нямаше да е възможно. Най-хубавото е, че ми предстоят още много скокове - дано се превърнат отново в полети.