Когато е тишина

Почти два часа. Вече съм убедена, че безсънието ми зависи от географските ми координати. Да кажем, че в началото се оправдава с нашимелият jetlag ефект, въпреки минималната часова разлика. Или със стресът, който липсва почти напълно. Или със сезона, зодията, луната и звездите...

Това е времето, в което никой не чука на вратата, не ме търси, когато аз никой не търся и не изпитвам нужда да поискам да е с мен. Времето между всеки ден и съня. Времето, в което мога да слушам музика в леглото и да потъна в планове, мечти, мисли спомени. Времето, в което знам, че утре ще съм ужасно уморена, защото отново не съм спала, но въпреки това щастлива, защото съм прекарала малко време само със себе си.

Колкото повече напредва времето и нощта, толкова по-често се връщам назад. Не за да съжалявам, а за да помисля. И да видя себе си, да се посмея, макар и късно.

И цялата тази музика около мен, цветовете, редът, който сама създавам - прилича на сътворение, бавно и леко, на хармония. Прилича на спокойствие.

И тишина - може би тайна, може би очакване, може би съзерцание.