нещо сиво

Дълго време мислех, че съм човек на абсолютното и на крайностите. Или бяло, или черно. Или правя перфектно, или изобщо не правя. До моментът, когато разбираш, че не съществува нищо перфектно и това е само една от онези "идеални среди", за които всички (физици) говорят, но не съществуват.

Много по-приятно е да си мислиш, че съчетаваш противоположности, отколкото че си посредствен, човек-между. Много думи, за да не си признаеш страха. Паниката, която изпитваш пред някой, който значи. Смущението от признанията и несигурността пред отговора. Харесва ми да оставям недовършени мечтите си. Според Господинов било характерна черта на българина, според Куелю е защото, ако сбъднеш мечтата си, няма за какво да мечтаеш повече. Сигурно ме е стах от мареиализираните мечти, от реалните образи, които не са пластелинови, във форма по мое желание.

Преди всичко да е започнало, аз вече виждам края. Преди да опозная някого, вече съм го обикнала. Преди да се осмеля, вече е късно. Преди да говоря, твърде дълго съм мълчала.

(тук трябваше да има музика, нещо между Robbie Williams и Dido, но твърде много неща звучат в главата ми).