Аз съм тази, която се надява и вярва. Напразно.

Аз съм намръшеното, сърдито човече на празниците.

Аз съм тази, която се страхува от празниците.

Аз съм тази, която чака празнците и после се разочарова.

Аз съм тази, която плаче на празници.

Аз съм тази, която иска да не може да плаче. И да няма за какво да плаче.

Аз съм тази, която иска да бъде чута. И все още не разбира, че да те чуят не означава да те разберат.

Аз съм тази която прелива, прехвърля, пробива, успява, преуспява, започва и довършва, постига и достига, която дават за пример. На другите. А за себе си не иска да е такава.

Аз съм тази, която иска да види ценното, което е невидимо за очите. И иска другите също да го видят.

Аз съм тази, която се раздава и накрая не остава нищо след себе си и за себе си.

Аз съм тази, която живее на бързи обороти, толкова бързи, че понякоча чак не усеща дали живее.

Аз съм тази, която успява. Да заблуди другите и дори себе си. И после винаги нещо я връща към нея самата.

Аз съм тази, която чака начало след края. А кръгът няма начало и край.

Аз съм тази, която се надява, че новата година носи нещо ново. А тя е като старата. Както и аз съм си страта. И старата година е оправдание за неуспехите през новата. Както и старата аз ще е оправдание за новата аз.

Аз съм тази, за която празничният дух е далеч. Защото празниците са далеч. Защото смисълът им е далеч. Защто вярата в смисъла е далеч. Защото илюзиите са били толкова често близки и истински, че вече съм ги изпртила надалеч.

Как Голямото четене се превърна в Голямото разочарование

Дойде и моят ред да се включа в "Голямото четене". С добри намерения и очаквания занесох любимата си книжка пред библиотеката днес. За да съм честна, купих я специално, защото моят екземпляр си има сантиментална стойност.

11.30 пред библиотека "Иван Вазов", Пловдив: Никакво развитие. Малки групички, нищо не се случва.

12:00: Все същото, само че хората са повече, предимно неориентирани деца, доведени под конвой от учителките си, преминаващи по 20 пъти по краката ти. Чува се духова музика.

12:30: Всичко вече започва да прилича на всенароден празник: музика, танци, хора, всеки дъвче по сандвич, като че ли сме дошли за хляб и зрелища, не за книжки.

13:00: Така нареченият камион на "Голямото четене" пристига. Тълпата се спуска: най-малките и още предъвкващи - най-отпред си оспорват първото място с пенсионерите.

13:30: предвижила съм се точно пет крачки, защото влизането е стадно: няма ред, търпение, съобразителност. Чувствам се приклещена и в безизходица, но все пак държа да оставя любимата си книга и да видя прочутия камион. Между временно забелязвам любимите книги на гругите: една пенсионерка с христоматия за изпитите след 7ми клас (?!?). Бутането продължава. Излиза самодоволен хлапак от камиона и издига високо над главата си "Шифърът на Леонардо", за което получава бурни увации от съучениците си!

13:45: Вече съм в камиона- симпатично място с няколко рафта книги, приятен интериор. С нетърпение се впускам да си търся някоя интересна книжка, без посока. Обаче не се получава. Между 3 Библии, 2 автобиографии на Георги Димитров, книга за Кърджали, подобна на рекламна брошурка и "Направи си сам" изборът е доста труден. Все пак, след 15 минути се сдобивам с фототипно издание на "История славянобългарска", прекрасна книжка.

Час по-късно: Премръзнали и разочаровани, изпуснали към час от училище, ровили се сред бумагите за нещо ценно, все пак решихме, че няма да повторим с "Голямото четене".

В резюме: Една чудесна идея, доста благородна, но с лошо изпълнение. Чакането, блъскането, заливащата незаинтересованост на по-голяма част от участниците и камионът, превърнал се в място за излишните, а не за любимите книги - всичко това убива удоволствието. Е, дано има второ издание и дано организацията да е по-добра.

Предколедно

Звънчета и камбаники, подаръци и Дядо Коледа зад всеки ъгъл, светлинките на града и коледната украса. Както всяка година. Няма лошо, само че коледното настроение не идва само от празника. Той е веднъж годишно, а другото остава. Защото животът е суров и покрай Коледа.

За последната седмица- две си отидоха няколко млади човека, някои от тях дори и познати. Какво ли си желаят за Коледа роднините и приятелите на 17-годишно момиче, починало от рак ? Може би подаръци под елхата или обилна трапеза? Какво значи Коледа пред това? Защо няма човечност между хората, защо никой не се трогва, защо на нас се гледа като на потенциални престъпници, вместо като на потенциал за развитие? Защо и пред трагедията сме жестоки? И защо ни е Коледа, когато вече нищо не е останало от нея, освен блестящата показност? Преди поне бяхме лицемери на празниците, бяхме добри на Коледа, поне тогава. А днес дори не се замисляме. Коледа ли е щом хората вече на са хора, щом единственото, което чакаме е някакъв подарък свише? Ако можеха да ни подарят човечност или загриженост, ако можеха да подарят утеха за страдащите и изцеряване на болните, дали тогава щяхме да сме по-различни?

Дали е въпрос на етика или на човечност да си съпричастен? Дали училището има смисъл, щом там няма място за човешки отношения, за свободни позиции, за открити отношения? Дали учител е само преподавател или се иска и нещо повече? Ако да, то какво остава, ако срещу нас стоят безхарактерни и нечовечни хора!

Сънища

Напоследък често сънувам. Наяве повече, отколкото насън. Моите сънища са кошмари и после бързо ги забравям, защото ме объркват. Дори се събуждам объркана. Затова реших да ги снимам- по-лесно е да се бориш с реални кошмари.